— Значи така — заяви той, — кражба, убийство, светотатство. Какво друго?
— Същата нощ, в която е бил откраднат аметистът Славата на Анубис — обади се Уени и намести дебелото си туловище върху възглавничките, — е била убита една от хесетките на храма. Намерили са я мъртва в един павилион в градината. Била е отровена, но от убиеца й няма и следа.
— Смятат, че е отрова — натърти Мареб.
— На устата й е имало пяна — отсече Уени. — И това не е единствената мистериозна смърт. Предишния ден са били отровени две овце от стадото на храма, а също и няколко риби в едно от езерата.
Амеротке затвори очи. Преди седмици Хатусу обяви, че след края на преговорите ще организира огромно празненство в Дома на милион години, в двореца. Сега някой правеше тези преговори за смях.
— Не е възможно да са митанийците — обяви той. — Рискуват да загубят прекалено много…
— Господарю, имаме заповед да ви отведем в храма на Анубис, където вече ви очаква господарят Сененмут. Да не губим повече време…
Амеротке стана и започна да се преоблича. Докато завързваше сандалите си, попита:
— Наистина ли няма никакви прозорци?
Лицето на Мареб отново изразяваше отрицание.
— Никой не може да си обясни как се е случило… Единственото странно нещо е дръжката на камата, с която е бил убит жрецът…
— Какво й е странното? — съдията вдигна очи заинтригуван.
— Никой не е виждал подобна досега: черна и с формата на кучешка глава… Затова плъзнаха слуховете, че лично Анубис е дошъл в храма и е убил Немрат…
Съдията се загледа в статуята на Маат. Не вярваше Анубис да е дошъл в храма си, но пък Сет, богът на убийствата и унищожението, със сигурност е кръстосвал из неговите коридори.
Втора глава
Анубис: господар на Некропола
— Пътувал съм надлъж и нашир, отвъд познатите граници на света. Бил съм навсякъде. Срещал съм какви ли не хора, животни и чудеса… — край разказвача под смоковницата в широкия двор пред храма на Маат се събираше все по-голяма тълпа слушате ли. — Виждал съм маймуни с очи на гърба, крилати леопарди, прилепи с врат, по-дълъг, отколкото на жирафа, хиени с квадратни уши, огромни плъхове с опашка, дебела колкото човешко бедро. Изкачил съм Планината на слоновата кост…
Амеротке се спря възхитен.
— Още един Синухе! — изруга Уени.
Съдията с удоволствие би останал да слуша историите му, за да може после да ги разказва на синовете си. Шуфой го дръпна за ръкава и му прошепна:
— Господарю, Белет иска да говори с вас, спешно е…
Амеротке посочи към вестоносците и рече:
— Но аз имам работа, сега не мога…
— Господарю, наистина е важно, ще ни отнеме само минутка…
Амеротке въздъхна и огледа огромния двор пред храма, покрит с обсидианови плочи и ограден с колони.
— Не виждам приятелите ти — рече той. — Ако искат да ми благодарят, нека дойдат утре в храма…
Асурал, Пренхое, Уени и Мареб се бяха обърнали към него в очакване. Шуфой се повдигна на пръсти.
— Много е спешно, господарю. Белет има важна информация. Тази вечер ще бъде сватбата му, а след това ще замине пак за селото си, за да си вземе нещата…
Амеротке присви устни. Беше му горещо и имаше нужда от вода. Очите на Шуфой блестяха от вълнение.
— Добре тогава — въздъхна съдията. — Пренхое, Асурал! — извика и посочи към сергията с бира под една палма. — Заведете посетителите ни да се освежат ей там…
Шуфой плъзна ръка в неговата.
— Защо не ми каза за това, докато бяхме в храма? — попита го Амеротке.
Джуджето го придърпа към себе си:
— Защото и стените имат уши…
— Искаш да кажеш, че не си искал Асурал и Пренхое да разберат?
Дребосъкът се усмихна доволен. Съдията се остави да го водят и скоро те се озоваха в любимата гостилница на Шуфой, която се намираше отвъд далечния зид на храмовата стена. Масите бяха разположени в приятно засенчена градина отзад.
— Казах им да чакат тук — обясни дребосъкът, докато се промъкваше през входа.
Прекосиха малката стая, която се използваше за склад. Излязоха в двора, разделен на две от малък канал, в който течеше вода от Нил. Зад живия плет, подрязан на няколко нива, имаше глинени печки, върху които къкреха гърнета, и разжарени огнища с апетитно цвърчащи късове месо от пъдпъдък, антилопа и патица. Белет и Сели чакаха на малка дървена пейка под една палма. Седяха с вплетени един в друг ръце — лицето на младежа излъчваше истинско щастие, а момичето го гледаше в захлас. Амеротке и Шуфой се приближиха и само властният жест на съдията възпря Белет да не падне на колене от благодарност.