Николай Райнов
Жестоката Дахута
Френска приказка
В оная част на Бретан, която се нарича Финистер, царувал едно време някой си крал, по име Градлон.
Той бил изпърво главатар на орда от завоеватели и морски разбойници, които върлували по островите и крайбрежието, но понеже бранел бретонците от разни полудиви племена, които ги нападали, избрали го да управлява страната.
На младини Градлон върлувал дълго със своите хора по северните страни, с много племена се бил, много плячка донесъл. Веднъж се върнал от такъв далечен поход и довел един черен кон и една червенокоса жена.
Конят се казвал Морвак. Той бил див, неукротим, силен и много хубав. Никой не можел да го язди освен кралицата Малгвен и кралят Градлон, па дори и на тях не се покорявал винаги. Ако някой друг се допре до него, Морвак подскачал, настръхвал цял и се изправял на задните си крака. Гривата му се наежвала като бодли на таралеж. Той се заглеждал право в очите на хората със своите хубави черни очи, прилични на човешки. Погледът му бил див и пламтящ, а от ноздрите му сякаш излизал огън. Хората бягали изплашени.
Северната кралица била също тъй хубава и страшна. Тя носела златна корона, която много й приличала на ясносините очи и на златисточервените коси. Ходела с желязна ризница. Снежнобелите й ръце можели да въртят оръжие толкова ловко, че малцина мъже биха се сравнили с нея.
Не се знае как и откъде добил Градлон тая плячка. Разказвали, че Малгвен е магьосница и предсказвачка. Тя била отровила мъжа си, за да избяга с бретонския главатар. Градлон много я обичал: всичко правел, за да й угоди. Но не й било съдено дълго да живее. Няколко години след като Градлон станал крал на Финистер, тя починала, като му оставила само едно дете — момиче, което била добила, когато придружавала мъжа си по морски грабежи.
Момичето се казвало Дахута. Колкото растяло, все повече заприличвало на майка си. То било хубаво като нея, само че хубостта му била друга. По-бяла била кожата на Дахута от тая на майка й, косата й била по-червена, а очите й били по цвят като морето. Когато се засмее, смеела се някак страшно.
Откак умряла Малгвен, кралят изпаднал в голяма скръб. Той не излизал вече по плячка. За да се развесели, събирал своите главатари, па ядял и пиел с тях по цели нощи. Но и това не можело да го утеши.
Често Градлон извиквал при себе си Дахута, прегръщал я и я целувал, милвал я, приказвал й за нейната майка. Изпълнявал всичките й желания. Момата се разглезила. Тя почнала да си мисли, че за нея всичко е позволено.
Още от малка Дахута обичала океана. По цял ден се возела в лодка, като гребяла самичка, и отивала много надалече от брега. Па и като поотрасла, често се разхождала край морето и до късно вечер гледала как вълните прииждат и се удрят о брега.
За да може по-отблизо да гледа океана, момата помолила веднъж баща си да издигне град на самия морски бряг, над един хубав залив. Кралят се съгласил. Хиляди роби били свикани от всички краища на кралството да работят за издигане на града. Построили много голям яз — да пази селището от вълните. Зад яза изкопали дълбок и широк водоем, за да го пълнят с вода по време на голям прилив. Язът бил снабден с подвижна преграда: отвори ли се тя през време на прилив, водоемът се напълвал с толкова много вода, че по него можели да плават лодки; тогава го затваряли. Преградата бивала отваряна чак когато настъпи отлив; тогава водоемът се изпразвал и хората ловели из него риба в голямо изобилие.
Дахута заповядала да съградят за нея и баща й голям и хубав дворец, високо над града, върху една скала на морския бряг. Надвечер, към заник слънце, княгинята излизала от замъка да се изкъпе. Тъкмо под високата скала, увенчана от плътни и дебели кули, имало заливче, заградено с канари. Там отивала момата да се къпе. Тя плувала дълго, после се излежавала на ситния пясък, решела си дългите червени коси, от които се стичала вода по снагата й, бляскава като седеф, и — загледана към океана — пеела.
Една вечер закъснели рибари дочули следната песен, която им се сторила дива и чудновата:
„Океане, хубав син, Океане! Люлей ме на мекия пясък, милвай ме с вълните си! Аз съм твоя годеница, Океане, хубав, син Океане!
На голям пъстър кораб всред бурните вълни ме е родила майка ми — всред зелените и прозрачни вълни. Когато бях малка, ти ревеше под мене, люлееше ме на своя широк гръб, ръмжеше като разярен лъв. Но щом погалех гривата ти, ти се укротяваше и почваше да се галиш като вярно куче.
Океане, хубав, син Океане! Люлей ме на мекия пясък, милвай ме с вълните си! Аз съм твоя годеница, Океане, хубав, син Океане!
Ти, който тласкаш лодки и кораби, накъдето си искаш, удряй най-хубавите кораби о скалите, па ги пращай в моя залив! Пращай ми кораби, пълни със злато и сребро! Пращай ми големи риби със седефени люспи! А пък аз ще ти се отплащам, като ти принасям в жертва млади мъже и силни момци.