Океане, хубав, син Океане! Люлей ме на мекия пясък, милвай ме с вълните си! Аз съм твоя годеница, Океане, хубав, син Океане!“
Тъй пеела жестоката и разглезена мома. Тя вярвала в страшния бог, когото почитали морските разбойници от ония краища — Океан. Тя си мислела, че Океан е най-силен от всички богове и че той може да й даде всичко, стига да пожелае. Затова му обещавала да се сгоди за него.
И ето, че една вечер, след като изпяла своята дива песен, Дахута си извадила пръстена от пръста и го хвърлила далече във вълните. След миг една голяма вълна обгърнала княгинята и образувала пръстен около снагата й. Тъй станал годежът на Дахута с Океана.
И от това време градът Ис (тъй се казвало новопостроеното селище на морския бряг) почнал бързо да процъфтява. Скоро той станал най-богат от всички финистерски градове. Градлон бил остарял. Той живеел в долните стаи на замъка и се явявал рядко пред хора. Дъщеря му управлявала както си ще.
Гражданите били отначало много доволни. Океанът разбивал и изхвърлял десетки кораби на брега. Всеки получавал част от плячката, а хората, които залавяли на корабите, бивали заробвани. Рибарите улавяли твърде много риба: никой не помнел да се е ловяла друг път толкова риба.
Всички се чудели. Но веднъж Дахута излязла пред народа и казала — не както говори жена, а както говори мъж:
— Не се чудете! Наш закрилник е богът Океан. Той ни праща тия богатства. Ала ние трябва да му благодарим и да го почитаме.
И от тоя ден всички изселници на града Ис почнали да тачат бога Океан, годеника на княгинята. Всеки месец това божество бивало прославяно с тържествен обред. На морския бряг се издигал висок каменен престол. Там седяла Дахута, жрицата на водния бог. Край нея се изправяли мъже с дълги бради и червени дрехи. Те свирели на лютни и пеели песни, на които ги била научила Дахута. В тия песни се възхвалявало божеството на Ис — Океан.
Около певците стоял целият народ и пригласял на песента. След това отваряли преградата и бурните вълни нахлували в яза. Рибарите хвърляли своите мрежи и налавяли толкова много риба, че препълвали лодките. А княгинята през това време хвърляла на народа румени раковини, които хората носели като муски за здраве и благополучие.
Но в същото време ставало и нещо друго. Дахута избирала жертвите, които ще принесе на страшното божество. Както гледала тълпата, тя спирала поглед върху някой силен момък или едър мъж. И тоя, когото погледне Дахута, усещал нещо чудно да става с него. Като че ли въдицата е хвърлена в сърцето му и нечия веща ръка почва да го дърпа полека и кротко, но неотменимо към княгинята.
Мръквало се. Хората се разотивали, всички радостни след веселия празник. Само мъжът, когото била погледнала втренчено кралската дъщеря, се навъртал безпокойно около замъка. Скоро той забелязвал, че и други като него се скитат мълчаливо, с наведени глави и се срамуват да се погледнат един другиго.
Когато се мръквало съвсем, от двореца излизал страж и пускал тия мъже да влязат един по един в кулите на замъка. Какво ставало подир това в двореца, никой не знаел. Отвън замъкът приличал на крепост, която се зъби и заплашва, но вътре бил разкошно нареден. Чудни неща разказвали хората за богатствата на Дахута, за скъпите губери, на които имало изобразени риби и всякакви морски чудовища, за чашите и шулетата от злато и сребро, в които княгинята наливала обаяно вино на своите нощни гости, и за вкусните гозби, що им поднасяли мълчаливите й робини.
Ала никой от ония, които били въвеждани нощем в замъка, не излизал оттам. Колкото и да ги търсели домашните им, колкото и да питали-разпитвали за тях, никой не можел нищо да им каже. Само от време на време селяните виждали един ездач, яхнал черен кон, да препуска нощем по полето с тежък чувал, увиснал от двете страни на седлото. Той прекосявал пясъчните бърда, за да отиде чак отвъд, където се издигал висок скалист връх, надвесен над морето. От този връх ездачът спускал своя товар в пенливата бездна.
Любопитни рибари се приближавали нощем до замъка — да видят какво става там. От черните кули се чували весели песни и викове. Но ако някой непредпазливо се доближел още повече, от бойниците почвали да летят към него стрели и той побягвал изплашен.
Колкото и да пазела в тайна онова, което ставало в замъка, Дахута изгубила доверието на народа. Почнали да си шепнат за нейните престъпления. Разнесла се мълва, че тя отвлича с магия в замъка момци и мъже, за да пирува с тях, а после ги убива и хвърля в морето. Роднините и приятелите на изчезналите се наговорили да вдигнат бунт.