Една вечер, тъкмо се било мръкнало, тълпата, въоръжена с копия, тояги, вили и камъни, се събрала пред замъка и почнала да вика, колкото й глас държи:
— Крал Градлоне, крал Градлоне! Върни ни бащите, братята и синовете или ни дай дъщеря си. Искаме Дахута.
Тая вечер княгинята седяла в една от кулите и се веселяла само с едного: другите били избити и издавени. Дахута лежала на меко легло, между тънки стълпове от скъпоценен мрамор, под завеси от пурпур, свирела на лютня и пиела вино с младия Силвен, дошъл преди две нощи в замъка.
Тя му казала:
— Искам да се омъжа за тебе, Силвен. Аз не се боя от никого, понеже знам, че всички се боят от мене. А от тебе ме е страх. Знаеш ли защо? Веднъж от любопитство отидох в близкото градче, където е гробницата на праведника Гвенолий, за когото казват, че бил правел чудеса. Ала тъкмо когато влизах в подземието, светилникът ми отведнъж угасна, сякаш го духна някой невидим. Тогава видях пред гробницата един момък, който държеше запален факел. Той ме гледаше с невинни, но строги очи и с ръка, простряна към мене, ми забраняваше да се приближа до гробницата. Той ме гледаше тъкмо тъй, както ме гледаш сега ти. Аз се уплаших и излязох. Отвън ме чакаше един от нашите жреци. Помолих го да ме придружи. Запалих си светилника от факела му и влязох отново в подземието. Там нямаше вече никого. Запитах жреца каква личба е призракът, който съм видяла. А той ми каза: „Ако срещнеш някога човек, да прилича на тоя призрак, бягай от него: той ще ти навлече голяма беда.“ Когато те видях оная нощ, застанал с факел в ръка пред вратата, ти приличаше по всичко на онзи призрак. И ти беше строг, хубав и невинен като него. Аз се уплаших от тебе. И сега ме е страх. Но аз мразя праведниците — ще се омъжа за тебе, напук на Гвенолий. Всички мъже и момци, които са идвали преди тебе тук, умряха. Само ти ще останеш жив. Никой не ще посегне на живота ти.
Ала в това време се зачул ужасен тропот.
Тълпата нападала замъка, удряла по вратите, викала. Стражите хвърляли по народа камъни — да го разпръснат. Но бунтовниците не си отивали.
Силвен се вслушал и казал на княгинята:
— Чуваш ли тия бесни викове? Народът те вика да те разкъса. Хайде да избягаме в моята рибарска колиба. Оттам ще отплуваме на някой остров.
— Чакай, рано е още за бягство — рекла спокойно Дахута. — Качи се на кулата и ми кажи какъв цвят има Океанът.
Силвен се качил навръх кулата и като се върнал, казал:
— Океанът е тъмнозелен, а небето — съвсем черно.
— Щом е тъй, всичко върви на добре — казала княгинята. — Нека народът си реве, а ти ми налей вино.
Но глъчката се усилвала от миг на миг. Нови бунтовници прииждали. Чувало се ясно как викали:
— Крал Градлоне, дай ни Дахута, която изби нашите синове, братя и бащи!
Княгинята пратила втори път Силвен да отиде на върха на кулата.
На връщане момъкът казал:
— Небето става все по-бледно и по-бледно, а океанът се пени и беснее. Водата кипи. Високи вълни се разсипват по брега. Океанът приижда.
— Толкова по-добре — рекла Дахута. — И моето сърце почва да тупка силно. Усещам, че наближава буря. Аз обичам бурята.
В тоя миг се раздал толкова силен гръм, че се разтърсил целият дворец. Гласът на бурята заглушил виковете на тълпата.
— Тая нощ морето е много страшно — рекъл Силвен.
— Не бой се — успокоила го Дахута. — Налей ми още вино.
И като вдигнала златната чаша, изпила половината, а останалото лиснала през прозореца, па се засмяла и викнала диво:
— Не се бой от Океана! Той иска да ми отплати за това, че се сгодих за тебе. Аз бях преди това негова годеница. Нека се пени от яд: аз зная как да го укротя. Той ще ми помогне да накажа непокорния народ. Хайде, иди за последен път навръх кулата, па ми кажи какво си видял.
Силвен се върнал, бледен като мъртвец.
— Княгиньо — рекъл той, — Океанът е черен като смола. Той гърми, сякаш е окован с хиляди вериги, които се сили да разкъса. Вълни се издигат — високи като планини, с пенливи върхове.
Тъкмо в това време се разнесли откъм желязната врата на замъка нови викове. Оръжия звънтели, камъни се сипели по вратата.
— Смърт на Дахута! Смърт на магьосницата! — крещял народът.
— Хайде да вървим! — казала княгинята. — Време е. Дойде часът да потопя бунта заедно с града. Ела с мене!
Те излезли през една тайна врата от двореца и отишли при яза — там, дето била преградата. Бурята била много силна. Силвен треперел, но Дахута го стискала здраво за ръка и го водела.
Като стигнали на мястото, княгинята заповядала на момъка: