Бях убеден, че спорът е имал нещо общо с изхвърлянето на гигантския морж Дебеланчо. Подаръкът от татко.
Тауъл се облегна отново на креслото и скръсти пръсти зад тила си.
— Знам какво си мислите. Уил Тауъл обича да предписва хапчета, а употребата на стимулантите са просто една от много форми на незачитане на правата на децата. Съгласен съм, че някои медикаменти представляват риск. Но добре пресметнат риск. Да видим как стоят нещата при детето на Куин. Какви са предпоставките? И двамата родители са в известна степен интелектуално ограничени. — В неговата уста думата „ограничени“ прозвуча с особена жестокост. — Неблагоприятна наследственост и беднотия, плюс пропаднал брак. Липса на баща — макар че в някои случаи това е предимство, като се има предвид какъв пример за подражание би дал бащата. Лоши гени плюс лоша среда. Това дете вече е получило два сериозни удара от живота, още преди да напусне утробата на майка си.
— Останах с впечатлението, че майката увеличава дозата по собствено усмотрение. Каза ми, че давала на малката по още едно хапче, когато в комплекса имало повече хора.
— Трябва да го проверя. — Не беше особено убеден. — Алекс, не бива да забравяте, че това дете не живее във вакуум. Съществува социален контекст. Когато двете с майка си няма къде другаде да отидат. Малко травмиращо, не мислите ли? Обадете ми се след няколко дни.
— Непременно, Уил. — А на ум си казах: „Дано до утре сутрин да ти окапят косата и зъбите, лицемерно копеле такова“.
На излизане Една ми хвърли пронизващ поглед, а Санди ми се усмихна. Престорих се, че не ги забелязвам и се озовах до Майло тъкмо навреме, за да го спася от три мъника, които се опитваха с всички сили да се покатерят на главата му, използвайки най-безогледно всичко, в което можеха да се вкопчат. Двамата се промъкнахме през тълпата от майки и деца и се добрахме до колата невредими.
4.
В колата разказах на Майло за срещата си с Тауъл.
— Демонстрация на сила значи? — Той избърса потното си чело и продължи да си хапва от черешите, с които го бе почерпила една от майките.
— Не бих могъл да кажа със сигурност. Странен тип. Отначало подхожда съвсем открито и дружелюбно и изведнъж… усещаш, че си играе с теб.
— И защо беше необходимо да се довлечем чак до кабинета му?
— Не знам. — Наистина нямах никаква представа. Разговорът ни можеше съвсем спокойно да приключи за две-три минути по телефона. — Може да го е гонила скука. Може да е искал да се позабавлява, като изнесе лекция пред по-младия си колега.
— Интересни прищевки за един безкрайно зает доктор.
— Да, но егото винаги свири първа цигулка. Познавам и други като Тауъл — хора обзети от манията да доминират, да командват. Повечето от тях стават председатели на всевъзможни управителни бордове, експертни комитети и т.н.
— Или пък капитани, инспектори и шефове на участъци.
— Точно.
— Ще му се обадиш ли? — В гласа му се промъкнаха нотки на отчаяние.
— Да, макар да ми се струва, че ще ни създаде неприятности.
Майло седна зад волана на вехтия си фиат и след неколкоминутни молби и проклятия успя все пак да запали двигателя. Свали стъклото и ме погледна уморено.
— Благодаря ти, Алекс. Прибирам се да поспя. Липсата на сън си казва думата.
— Искаш ли да дремнеш тук и после да се прибереш?
— Не, благодаря. Ще се добера, само тая купчина старо желязо да не ме предаде някъде по пътя. — Той плесна с длан по вдлъбнатата тук-там врата. — Все пак благодаря.
— Ще продължа започнатото с Мелъди.
— Супер. Ще ти се обадя утре. — Майло потегли, но само след десетина метра му викнах да почака. Той включи на задна и се върна при мен.
— Какво?
— Вероятно не е толкова важно, но трябва да ти го кажа. Едната от сестрите в кабинета на Тауъл ми каза, че бащата на Мелъди бил в затвора.
Майло кимна със сомнамбулско изражение.
— Също като половината население на скапания ни град. Така е при икономическа криза. Чао.
Беше шест и петнайсет и вече беше притъмняло. Изтегнах се на леглото си и съм задрямал. Когато се събудих, минаваше девет. Станах, измих си лицето и звъннах на Робин. Никой не вдигна.
Обръснах се набързо, облякох се и подкарах кадилака към „Хаката“ на „Санта Моника“. Там убих около час, като си пийвах саке и похапвах суши на сладка приказка с главния готвач, който — както се оказа — бе завършил психология в университета в Токио.