Прибрах се вкъщи, съблякох се и скочих в горещата вана, опитвайки се да залича спомените за Мортън Хендлър, Мелъди Куин и Л. У. Тауъл. Използвах самохипноза — представих си, че двамата с Робин се любим на върха на хълм сред тропическа гора. Възбудих се от сексуалните фантазии, излязох от ваната и й се обадих отново. След десетина иззвънявания тя вдигна слушалката и смотолеви нещо неразбираемо със сънен глас.
Извиних й се, че съм я събудил, казах й, че я обичам и затворих.
След около половин минута ми се обади тя.
— Ти ли беше, Алекс? — Все още звучеше доста отнесено.
— Да, сладурче. Съжалявам, че те събудих.
— Не, няма нищо. Колко е часът?
— Единайсет и половина.
— О, задрямала съм. Как си, миличък?
— Чудесно. Звънях ти към девет.
— Цял ден ме нямаше. Купувах дървен материал. В Сими Вали има някакъв стар майстор на цигулки, който ще се пенсионира. Прекарах шест часа в подбор на явор и абанос. Съжалявам, че не си ме намерил в къщи.
Звучеше като уморен до смърт човек.
— И аз съжалявам, а сега си лягай. Наспи се добре. Утре ще ти се обадя.
— Ако искаш да дойдеш…
Замислих се. Не. Бях твърде разстроен, за да съм добра компания.
— Не, бебчо. Ти трябва да си починеш. Какво ще кажеш да те заведа утре на вечеря? Ти избери мястото.
— Добре, мили. — Тя се прозина — мек, галещ ухото звук. — Обичам те.
— И аз те обичам.
Отне ми доста време, докато се унеса. Последва главозамайваща поредица от неспокойни, черно-бели сънища. Не помня какво точно сънувах, но ми остана лепкавото усещане от сковани, безсилни движения и пропадащи под краката ми подове.
Сепнах се посред нощ и веднага проверих дали прозорците са затворени, а вратата заключена.
5.
Събудих се в шест сутринта и установих, че необяснимо защо съм изпълнен с енергия. Не се бях чувствал така от пет месеца насам. В началото усещането бе приятно, но към седем започнах да се изнервям. След половин час вече се разхождах из апартамента като прегладнял ягуар в тясна клетка.
В осем без двайсет реших, че е нормален час за обаждане по телефона. Набрах номера на Бонита Куин. Тя беше будна и сякаш очакваше обаждането ми.
— Добро утро, докторе.
— Добро утро. Мислех си да намина и да прекарам няколко часа с Мелъди.
— Защо не? Не е заета с нищо особено. Знаете ли… — тя снижи леко глас, — мисля, че Мелъди ви харесва. Все говори за това, как хубаво сте си играли двамата.
— Чудесно. Днес пак ще си поиграем. Ще бъда при вас след около час.
Когато пристигнах, Мелъди вече беше облечена за излизане. Носеше светложълта рокличка, която разкриваше бледите й раменца и крехките ръчички. Косата й беше вързана на опашка с жълта панделка. Малката дори стискаше кожена чантичка. Смятах да прекарам с нея известно време в стаята й и после евентуално да я заведа да похапнем някъде, но очевидно плановете на майката бяха други.
— Здравей, Мелъди.
Тя сведе поглед и засмука палеца си.
— Изглеждаш страхотно тази сутрин.
Плаха усмивка.
— Смятах да се повозим на колата и да отскочим до някой парк. Какво ще кажеш?
— Добре — каза тя с треперливо гласче.
— Страхотно.
Надзърнах в апартамента. Бонита Куин се трудеше с прахосмукачката така, сякаш очакваше правителствена делегация. Беше прибрала косата си под жълта кърпа, а от устните й стърчеше неизменната цигара. По телевизията даваха някакво евангелистко предаване, но картината беше замъглена от солиден „снеговалеж“, а от прахосмукачката не се чуваше абсолютно нищо.
Докоснах рамото й. Тя подскочи.
— Ще я изведа, нали може? — опитах се аз да надвикам воя на прахосмукачката.
— Разбира се. — Дори не извади цигарата от устата си. Точно като стар докер. После се зае отново с домакинската работа, тикайки ревящата машина напред-назад.
Върнах се при Мелъди.
— Хайде, миличка.
Тя тръгна редом с мен. Преди да стигнем до паркинга, една малка ръчичка доверчиво стисна дланта ми.
След серия сложни преминавания през надлези и детелини все пак успях да се озова на Оушън авеню. Подкарах колата на юг, към Санта Моника, и накрая се добрахме до парка, кацнал на върха на скалата, която е надвиснала над магистралата „Пасифик Коуст“. Небето беше чисто, само тук-там се виждаха малки облачета, които спокойно можеха да се намират някъде над Хаити. Намерих място за паркиране на улицата, точно пред входа на възстановител им център за възрастни хора.