Замръзнах на мястото си.
— Остави малката на леглото, Уил. Вземи този пистолет.
Тауъл ме погледна. Очите му бяха празни. Свих рамене. Той остави Мелъди на леглото и внимателно я зави. Подадох му пистолета си.
— До стената с вдигнати ръце, докторе. Уил, претърси го.
Тауъл му се подчини.
Маккафри стоеше пред мен, ухилен, запълнил вратата между двете помещения с огромното си туловище. В едната си ръка държеше магнум 357, а в другата фотоапарат „Полароид“. Беше облечен с искрящо зелен парашутистки гащеризон с куп джобове и метални халки по него.
— Ах, Уили, каква измама си намислил за тази вечер?
Главата на Великия лечител увисна и той запристъпва нервно на място.
— Нещо не си във форма тази вечер, а, Уили? Ще говорим за това по-късно. — Воднистите очи се присвиха. — Преди това ще трябва да свършим малко работа.
— Това ли е представата ти за алтруизъм? — попитах аз, кимвайки към телцето на Мелъди.
— Млъквай! — тросна ми се той. После се обърна към Тауъл: — Свали дрехите на детето.
— Гюс… аз… защо?
— Просто направи каквото ти казвам, Уили.
— Стига толкова, Гюс — примоли му се Тауъл. — Достатъчно направихме вече.
— Не ти, идиот такъв. И въобще не сме направили достатъчно. Тоя тарикат тук може определено да ни създаде — на мен и теб — сериозни неприятности. Вече бях задействал плана по отстраняването му, но явно ще трябва да си свърша работа сам.
— План — озъбих му се аз. — Холстед вече си гние в дупката с парче арматурно желязо в гърлото. И той беше пълен дървеняк като всичките ти останали слуги.
Маккафри присви месестите си бърни.
— Предупреждавам те — каза той.
— О, това ти е коронният номер, нали? — продължих аз. Опитвах се да спечеля време. Видях как масивният му силует шава неспокойно, опитвайки се да не ме изпуска от погледа си. Но мракът усложняваше доста задачата му, а и Тауъл бе застанал точно между нас. — Ти имаш истинска дарба да намираш неудачници и несретници, емоционални инвалиди, черни овци. Точно като дарбата на мухите да надушат лайното. Ти пъхаш пръст в раните на жертвите си и после изсмукваш живота от тях.
— Колко грозно казано — отвърна ми той с равен глас, под който обаче явно си личеше, че се опитва отчаяно да запази контрол. Бяхме на закрито, а в подобни случаи импулсивността може да ти изиграе лоша шега.
— Дрехите й, Уил — каза Маккафри. — Свали ги всичките.
— Гюс…
— Направи го, говно нещастно!
Тауъл вдигна ръка пред лицето си като хлапе, което опитва да се предпази от плесница. Плесница не последва и той тръгна към детето.
— Ти си доктор — казах аз. — Ти си уважаван медик. Не го слушай…
Маккафри запълни бързо коридора, който му бе освободил Тауъл, доста по-бързо, отколкото предполагах, че би могъл да го стори, и ме зашлеви през лицето с дулото на пистолета. Строполих се на земята. Притиснах инстинктивно ръце към пулсиращото си от болка лице и усетих как между пръстите ми се стече струйка кръв.
— Сега си остани там, господинчо, и си дръж шибаната уста затворена.
Тауъл свали тениската на Мелъди. Гърдичките й бяха вдлъбнати и болезнено бледи. Ребрата й се очертаваха като сиво-сини сенки по призрачно тънката кожа.
— Сега панталонките. Гащичките. Всичко.
— Защо правиш това, Гюс? — Тауъл искаше да разбере.
Зачудих се дали стресът би могъл да преодолее биохимичната бариера, която успокоителните бяха изградили около увреденото му съзнание.
— Защо ли? — Маккафри се изсмя. — Ти май не си свикнал да присъстваш на подобни сцени лично, а, Уили? Досега ролята ти беше абсолютно стерилна. Ти можеше да се наслаждаваш на лукса да участваш в шоуто от безопасно разстояние. Както и да е, ще ти обясня.
Той се втренчи в Тауъл и повдигна едната си вежда в израз на отвращение, после погледна към мен и пак се изсмя. Смехът му отекна гръмовно и завибрира болезнено в препатилия ми череп. Кръвта продължаваше да се стича от лицето ми. Чувствах главата си напълно разнебитена, готова всеки момент да се търкулне на пода. Виеше ми се свят, а гаденето ставаше все по-силно. Подът започна да се надига срещу мен. Помислих си дали не е ударил твърде силно, достатъчно силно, за да причини сериозна травма на мозъка ми. Страхът ме сграбчи в ледената си хватка. Знаех чудесно какво може да направи един хематом, попаднал сред крехкото сиво желе, което прави живота ни възможен… Борех се като обезумял, за да проясня съзнанието си и да събера остатъка от сили.