Лицето на Тауъл се изопна в опита му да се концентрира. Реалността му се изплъзваше с плашеща скорост и той бе впил зъби и нокти в нея.
— Аз… не знам. Уили беше мъртъв. Те ми казаха така. Нямаше начин…
— Може би. Но помисли все пак — за тях това е бил златен шанс. За смъртта на Лайла едва ли щеше да получиш повече от това, което се полага за убийство по невнимание. В онези дни домашното насилие не се е вземало особено сериозно. С адвокатите, които твоето семейство е можело да ти осигури, е можело да ти се размине дори само с условна присъда. Но виж, две убийства, едното от които на дете, това вече е нещо много сериозно. Той е искал ти да повярваш, че Уили младши е мъртъв, за да може да те оплете.
— Уил — каза Маккафри заплашително.
— Не знам… толкова време мина оттогава…
— Мисли! Наистина ли го удари толкова силно, че да го убиеш? Ами ако не си? Напъни си мозъка. Нали те бива в това?
— Да, биваше ме в това — промърмори той.
— И още те бива! Спомни си. Ударил си малкия Уили от едната страна на главата. От коя страна?
— Не знам…
— Уил, всичко това са лъжи. Той се опитва да ти отрови мозъка. — Маккафри очевидно се чудеше как да ми затвори по-бързо устата. Но дулото на пистолета в ръката на Тауъл се изравни с точката, в която обикновено се намира сърцето при нормалните хора.
— От коя страна, докторе? — настоях аз.
— Аз съм десняк — отвърна ми той, сякаш осъзнаваше този факт за пръв път в живота си. — Използвам повече дясната си ръка. Ударил съм го с дясната си ръка… Виждам го… Той идва към мен откъм спалнята. Плаче за мама. Приближава се отдясно, хвърля се към мен. Аз… го удрям… от дясната страна. Дясната страна.
Болката в главата ми превръщаше говоренето в истинско мъчение, но аз продължавах да стискам зъби.
— Да. Точно така. Мисли! Ами ако Маккафри те е излъгал? Ами ако не си го убил? Може да си го наранил, но той да е бил още жив. Какви са уврежданията, какви са симптомите, които могат да бъдат причинени от увреждания на дясната хемисфера при едно подрастващо дете?
— Церебрално увреждане на дясната хемисфера — десният дял на мозъка управлява лявата страна — изрецитира Тауъл. — Увреждането на десния дял би довело до проблеми във функционирането на лявата половина на тялото.
— Съвършено вярно — насърчих го аз. — Силен удар по десния дял би могъл да доведе до хемипареза на лявата страна. Негодна лява страна.
— Ърл…
— Да. Тялото така и не е било открито, защото детето въобще не е умирало. Маккафри е доловил пулса му, но е решил да те излъже, за да може после да се възползва от чувството ти за вина. Той е увил двете тела с малко помощ от твоите приятелчета. Те са сложили Лайла зад волана и са бутнали колата от моста „Евъргрийн“. Маккафри е взел детето. Вероятно му е осигурил някаква медицинска помощ, но явно не най-добрата, защото който и да е уважаващ себе си лекар е щял да докладва всичко в полицията. След погребението Маккафри изчезва. Ти сам ми го каза. Изчезнал е, защото му се е налагало. Детето е било при него. Той го завел в Мексико, един бог знае точно къде, сменил му името и накрая го отгледал, за да го преобрази в чудовището, което сам познаваш. Превърнал го в робот.
— Ърл… Уили младши? — Веждите на Тауъл се събраха в едно.
— Глупости! Разкарай се от пътя ми, Уил! Заповядвам ти!
— Това е истината — успях да кажа аз между два поредни прилива на пулсиращата болка в главата ми. — Тази вечер, преди да си вземеш хапчетата, ти каза, че Мелъди ти се струвала смътно позната. Сега се обърни внимателно, без да го изпускаш от очи, и я огледай внимателно. Кажи ми дали е така.
Тауъл отстъпи, като продължаваше да държи Маккафри на мушка, хвърли първо един бегъл поглед на Мелъди, после се загледа по-продължително.
— Тя прилича — каза той нежно — на Лайла.
— На баба си.
— Как можех да знам…
Разбира се, че не е можел. В очите му семейство Куин са изглеждали като поредните бедни и неграмотни отрепки. Кофти гени. Непоклатимото убеждение в генетичното превъзходство на неговата класа не му е позволявало да си представи дори за миг, че нещо би могло да го свързва с тези хора. Сега всичките му фалшиви защити бяха свалени и прозренията разяждаха съвестта му едно по едно като капки киселина — всяко докосване предизвикваше психическа рана. Неговият син — убиец, възпитан като кръвожаден нощен звяр. Мъртъв. Снаха му — интелектуално ограничена, безпомощно, жалко създание. Мъртва. Неговата внучка — детето, което той лично бе довел с успокоителни до състояние на пълна апатия. Жива. Но не за дълго.