— Той иска да я убие. Да я разкъса. Ти сам го чу. Аутопсията щяла да констатира нечувана жестокост.
Тауъл се обърна към мъжа, облечен в зелено.
— Гюс… — простена той.
— Хайде, хайде, Уил — каза Маккафри добродушно. После го отнесе със своя 357. Куршумът се заби в гърдите на Тауъл и излезе през гърба, последван от фино облаче кръв, кожа и кашмир. Докторът залитна назад и се стовари върху ръба на леглото. Пукотът на грамадния пищов отекна гръмотевично в празното бетонно помещение. Детето се събуди и започна да пищи.
Маккафри насочи пистолета си към нея, напълно рефлексивно. Спуснах се към него, сритах го през китката и пистолетът отхвърча в другото помещение. Той простена. Наритах го още веднъж, този път в пищяла. Усещането беше като от удар по говежди труп в кланицата. Маккафри отстъпи в предната стая. Последвах го. Той политна към пистолета. Използвах и двете си ръце, за да го ударя с все сила в долната част на гърба. Юмруците ми потънаха в солиден пласт тлъстини. Той почти не помръдна. Пръстите му бяха на не повече от три-четири сантиметра от магнума. Сритах оръжието встрани и използвах същия крак, за да посрещна „преподобния“ право в ребрата, но без особен ефект. Проклетият мръсник беше прекалено едър и прекалено висок, за да се надявам, че ще мога да му вкарам някое сносно маваши гери13 в главата. Затова се хвърлих, сграбчих бедрата му с две ръце и успях да го поваля на земята.
Маккафри се сгромоляса като стогодишен дъб и ме повлече след себе си. После с ръмжене и псувни се претърколи върху мен и вкопчи ръце в гърлото ми. Вонящият му дъх ме връхлиташе на талази. Лицето му поморавя, а рибешките му очички изчезнаха сред дипли плът. Опитах се да се измъкна, но не можах дори да помръдна. Изпитах паниката на човек, осъзнал изведнъж, че е парализиран. Той затегна хватката си. Новият вял опит да се освободя от огромната му маса завърши още по-безславно.
Лицето му потъмня. От усилието, помислих си аз. Моравото се превърна в лилаво, а после в червено-черно. Къдравата му коса експлодира. Кръвта, яркочервена и свежа, шурна от носа, ушите и устата му. Очите му се отвориха широко и примигнаха неистово няколко пъти. Изражение на огромна обида се настани върху гротескното му лице. От тлъстата му, надиплена гуша се процеждаха гъргорещи звуци. Върху нас се сипеше дъжд от стъклени иглички и триъгълничета, но вече неподвижното тяло на Маккафри ме предпазваше като покров.
На тавана като отворена рана зейна отвор към отрупаното със звезди небе. Едно лице надзърна през него. Черно, сериозно. Делано Харди. Имаше и още нещо черно — внушителното дуло на карабина.
— Дръжте се, господин консултант — каза Харди с шеговит ентусиазъм. — Идваме ви на помощ.
— Лицето ти изглежда по-грозно и от моето — каза Майло, след като ме освободи от трупа на Огъстъс Маккафри.
— Аха — съгласих се аз, опитвайки се да артикулирам нещо разбираемо с уста, в която сякаш бях смукал ножчета за бръснене, — но за разлика от теб само след няколко дни пак ще съм си същия хубавец.
Той се ухили.
— Хлапето изглежда добре — обади се Харди от задната стая. Той дойде при нас, понесъл Мелъди на ръце. Малката трепереше силно, но иначе наистина имаше що-годе нормален вид. — Изплашена, но невредима, както обичат да пишат по вестниците — допълни Харди.
Майло ми помогна да се изправя на крака. Отидох при нея и я погалих по главицата.
— Всичко ще се оправи, миличко. — Странно как най-изтърканите клишета идват най на място в подобни ситуации.
— Алекс — каза тя. После се усмихна. — Изглеждаш смешно.
Стиснах ръчичката й и тя затвори очи. Сладки сънища, миличко.
В линейката Майло изрита обувките си и седна по турски до носилката, в която ме бяха проснали.
— Моят герой — опитах се да кажа аз, но се получи само нещо от сорта на „мот ирой“.
— Тоя път няма да се измъкнеш толкова лесно, друже. Свободно ползване на кадилака по всяко време, безлихвени и безсрочни заеми, безплатна терапия.
— С други думи — продължих аз да се боря с подутите си челюсти, — нищо ново под слънцето.
Майло се засмя, потупа ме по ръката и ми каза да си затварям устата. Медицинският служител в линейката го подкрепи.