По някое време пристигна храната. Тримата си похапнаха царски — раци и рибна пържола. Аз трябваше да се задоволя със суфле. След това си поговорихме още и въобще се получи една доста приятна вечер.
След като отсервираха празните ни чинии и ни донесоха по чаша хубаво бренди, пейджърът на Рик изведнъж реши да го подсети за служебните му задължения. Той ни се извини и отиде до телефона.
— С ваше позволение, господа, налага ми се да се отбия до дамската стаичка — каза Робин, стана от масата и се отдалечи с обичайната си изкусителна походка.
Махнах на келнера, той доприпка и ние си поръчахме нови питиета. Когато питиетата пристигнаха, аз казах:
— Майло, има нещо, за което исках да те попитам. Във връзка със случая.
— Казвай.
— Става дума за Хейдън.
Лицето на Майло доби мрачно изражение.
— Ти си психотерапевт. Да разбирам ли, че разговорът е поверителен?
— Нещо повече, аз съм ти приятел.
— Добре — въздъхна той. — Питай каквото там си си намислил.
— Самоубийството. Не ми се връзва по две причини. Първо, имайки предвид що за човек беше той. Арогантен, гадняр, саркастичен и самовлюбен. Без каквито и да е угризения. Такива като него не се самоубиват. Такива като него търсят начини да прехвърлят вината си на някого друг. И второ, ти си професионалист. Как можа да се отпуснеш дотолкова, че да му позволиш да го направи?
— Версията, която поднесох на „Вътрешни разследвания“ се опираше на това, че той беше преди всичко съдия. Затова се отнесох към него „с нужното уважение“. Позволих му да се облече. Насаме, в кабинета си.
— Още малко подробности, ако обичаш.
Майло се огледа наоколо. Близките маси бяха празни. Рик и Робин все още никакви не се виждаха. Той изгълта набързо остатъка от своя скоч.
— Отидох да го прибера, след като те оставих в болницата. Оказа се, че живее в една от онези големи английски къщи в готически стил, близо до Хенкок Парк. Големи пари. Голяма морава. Бентли, паркирано в двора. Входна врата и звънец, копирани сякаш от някой филм с Борис Карлоф.
— Той ми отвори лично — дребно човече, не повече от метър и шейсет. Имаше странни очи. Плашещи очи. Беше облечен с копринен халат, а в ръката си държеше чаша с бренди, което ухаеше по-добре от най-скъпия парфюм, който някога съм си купувал. Обясних му защо съм дошъл. Окото му не мигна. Държеше се подобаващо, на дистанция, все едно че е част от някакъв друг свят. Последвах го в къщата. Много семейни портрети, тук-там стенописи, всевъзможни свещници — описвам ти всичко това, за да добиеш представа за атмосферата. Дъбова ламперия, мраморна камина с порцеланови фигурки върху полицата. И сред всичко това — господарят на имението.
— Преджобих го, открих един 22-калибров и му го прибрах. „За да се защитавам нощно време, господин полицай — обясни ми той. — Човек никога не знае кой ще почука на вратата му в подобен час.“ После се засмя, Алекс. Кълна ти се, не можах да повярвам на очите си. Животът му се сгромолясва с гръм и трясък, утре ще го изтипосат на първите страници на всички по-сериозни вестници като заклет педофил, а той се хили.
— Реших да се включа в играта и му прочетох правата. Изслуша ме с отегчена физиономия. Седя си аз пред него и усещам как ми кипва чайника. Той продължава да ми се хили, защото очевидно точно това иска и освен това го постига. Затова решавам, че трябва да се овладея и му отвръщам с усмивка. Тогава той започва да ми разказва за нещата, които бил правил с децата. Все едно че сме приятелчета от един и същи кюп.
— И докато си приказва така, изведнъж започва да ми става абсолютно прозрачен от психологическа гледна точка. Все едно че мога да надзърна през гадните му очички право в извратения му мозък. И всичко, което виждам там, е мрачно и изкривено. Няма нищо добро. Пълен хахо. В съзнанието ми се въртят мрачни пророчества. Междувременно той продължава да нарежда как ще му липсват купоните с малки дечица.
Майло млъкна и се прокашля. Аз си взех чашата и я пресуших до дъно.
— И тъй, аз продължавам да го „сканирам“ и да предричам бъдещето му. Вече съм абсолютно убеден какво точно ще се случи. Оглеждам още веднъж огромната стая. Разбирам какви пари стоят зад гърба на тоя мръсник. Той ще се измъкне, убеден съм в това. Известно време ще трябва да се покрива, но после сигурно отново ще се появи. Затова решавам да взема нещата в свои ръце още там, на мига. Минавам зад него, сграбчвам му мършавата главица и я извивам назад. После изваждам патлака и му го завирам в устата. Той се бори, но какво би могъл да ми направи тоя дърт мухльо? Все едно че съм сграбчил някаква огромна хлебарка. Намествам го внимателно — изчел съм доста доклади от аутопсии, за да знам точно как. После му казвам: „Приятни сънища, Ваша Чест“ и дърпам спусъка. Останалото вече знаеш. Е, сега олекна ли ти?