Дори в този ранен час мястото вече беше пренаселено. Старците вече бяха окупирали пейките и масите за игра. Някои от тях не спираха да бърборят на своите събеседници или на себе си. Имаше и такива, които безмълвно бяха вперили отнесен поглед в булеварда. Дългокраки девойчета с тесни фланелки, ярки къси клинове и ролкови кънки се носеха неуморно насам-натам. Някои от тях бяха сложили слушалките на уокмените си — профучаващи звездни момичета, с погледи, излъчващи недвусмислена увереност в собствения им сексапил.
Японски туристи щракаха като невидели с фотоапаратите си, току се побутваха, сочеха нещо с пръст и се кикотеха. Естествено, скитниците също си бяха там; пушеха жадно, затулили скъпоценните си фасове с две ръце и гледаха на околния свят със страх и недоверие. Всички до един изглеждаха като току-що изпълзели от някоя дълбока, отдавна закрита мина.
Забелязах и студенти, зачетени в учебниците си, влюбени двойки, разположили се на тревата, стрелкащи се между дърветата хлапета и няколко персони със съмнителен вид, които положително бяха пласьори на наркотици.
С Мелъди се поразходихме из парка хванати за ръце и дори си разменихме няколко реплики. Предложих да й купя хотдог от един уличен продавач, но тя ми отвърна, че не е гладна. Спомних си, че загубата на апетит е един от страничните ефекти на риталина. А може би просто бе закусила добре.
Излязохме на една алея, която водеше към вълнолома.
— Возила ли си се някога на въртележка? — попитах я аз.
— Веднъж. Ходихме на екскурзия до Меджик Маунтин. Когато се завъртя по-бързо, малко се уплаших, но иначе ми хареса.
— Ела. — Посочих и с ръка към пристана. — Там има една. Ще се повозим заедно.
На двайсетата обиколка Мелъди започна да се полюшва в такт с валса „Синият Дунав“. Клепачите й бяха затворени, устните й се разтягаха в безмълвен смях. Повъртяхме се до насита и когато накрая музиката спря, подадох ръка на Мелъди. Тя слезе бавно от кончето си и направи няколко несигурни крачки. Леко й се виеше свят, но пък беше в чудесно настроение — смееше се от сърце и размахваше чантичката си. Излязохме от хамбара и се отправихме към вълнолома.
Пътьом надушихме изкусителен аромат. Някой пържеше скариди. Видях как малката сбърчи носле.
— Гладна ли си?
— Не много. — Като че ли се чувстваше неловко.
— Какво те притеснява?
— Мама ми каза да не бъда прекалено нахална.
— Не се тревожи. Непременно ще те похваля пред майка ти. Закусвала ли си?
— Не много…
— Какво хапна?
— Чаша сок, парченце поничка, от ония дето са посипани с пудра захар.
— И това ли беше всичко?
— Ами, да. — Тя ме погледна, сякаш очакваше да бъде наказана.
Посмекчих тона си.
— Предполагам, че просто не си била много гладна на закуска.
— Ами, да. — Значи вариантът с голямата закуска отпадаше.
— Е, аз пък съм мно-о-го гладен. — Което си беше самата истина. От сутринта бях изпил само едно кафе. — Какво ще кажеш да си вземем по нещо?
— Благодаря ви, доктор Дела… — Името ми я затрудни прекалено.
— Викай ми Алекс.
— Благодаря, Алекс.
Открихме източника на изкусителните аромати — неугледно павилионче, разположено между сергия за сувенири и магазинче за риболовни принадлежности.
Мелъди изяде невероятни количества храна. Наближаваше обяд, което означаваше, че е време за второто й хапче. Но майка й не ми бе дала таблетките, а аз не се бях сетил — пък и не исках — да я попитам за тях.
Промяната в поведението на малката си пролича за първи път още насред обяда. После с всяка изминала минута ставаше все по-очевидна.
Мелъди се оживи, доби по-буден вид. Приличаше на дете, което постепенно се отърсва от твърде дълъг, тежък сън. Непрекъснато се оглеждаше наоколо и всичко й се струваше интересно.
— Аз… аз се държа като добро момиче, нали?
— Направо си страхотна.
Май не ми повярва съвсем.
— Не си ли съгласна?
— Не знам. Понякога се мисля за добра, но тогава мама се ядосва, защото госпожа Брукхаус й се оплаква от мен.