— Ти си добро момиче. Дори когато някой си мисли, че си направила нещо лошо. Нали ме разбираш?
— Май да.
— Но не си много сигурна, а?
— Аз… аз малко се обърквам.
— Всички се объркват понякога. Децата, майките, татковците. Докторите — също.
— И доктор Тауъл ли?
— Дори доктор Тауъл.
Тя размишлява над думите ми известно време. Големите й тъмни очи се стрелкаха неспокойно насам-натам — от водата към моето лице, после към небето и отново към мен.
— Мама каза, че ще ме хипнотизираш. — Малката всъщност каза „хип-мо-тизираш“.
— Само ако ти ми разрешиш. Разбираш ли защо е необходимо?
— Горе-долу. За да мисля по-добре, нали?
— Не. Ти си мислиш съвсем добре. Това тук — докоснах леко главицата й, — работи страхотно. Искаме да опитаме хипноза… да те хипнотизираме, за да ни направиш една услуга. За да си спомниш нещо.
— За това, когато другият доктор пострада?
Поколебах се. Имах навика да бъда откровен с децата, но Мелъди още не знаеше, че Хендлър и Гутиерес са били убити, а аз не смятах да бъда човекът, който ще й поднесе лошите новини.
— Да, за тогава.
— Казах на полицая, че не си спомням нищо. Беше много тъмно.
— Понякога хората си спомнят по-добре, след като бъдат хипнотизирани.
Тя ме погледна. В очите й се четеше страх.
— Страх ли те е?
— Ъ-хъ.
— Това е нормално. Нормално е човек да се бои от непознатото. Но всъщност хипнотизирането не е страшно. Дори е забавно. Ти виждала ли си преди как хипнотизират някого?
— Не.
Предложих й съкратен вариант на лекцията, която вече бях изнесъл на майка й. Тя, изглежда, ми повярва, защото страхът видимо отстъпи пред любопитството.
— Може ли да го направим още сега?
Поколебах се. Плажът беше пуст, имаше куп достатъчно усамотени места. А и моментът беше подходящ. Майната му на Тауъл…
— Защо не? Но нека да се разположим съвсем удобно.
Казах й да съсредоточи погледа си върху малкото лъскаво камъче, което държеше в ръчичката си. След няколко мига тя вече примигаше уморено. Дишането й се забави и се успокои. Казах й да затвори очи и да се заслуша в плясъка на вълните. После я посъветвах да си представи как слиза по стълбище, в края на което се намира врата, водеща към любимото й място.
— Не знам какво точно е то, нито къде се намира, но ти е много скъпо. Можеш да ми кажеш за него или да го запазиш в тайна, но само от това, че си там, че се чувстваш уютно, толкова щастлива, толкова силна…
Още малко приказки от същия сорт и Мелъди вече беше под дълбока хипноза.
— Сега вече слушай гласа ми, без да се напрягаш, за да го чуеш. Просто продължавай да се наслаждаваш на любимото си място…
Оставих я така за още няколко минути. Върху личицето й беше изписано умиротворено, ангелско изражение. Лекият ветрец развяваше косата й. Изглеждаше толкова мъничка, седнала в пясъка, с ръчички, положени в скута й.
Предложих й да се върнем назад във времето, в нощта на убийството. Тя се напрегна за миг, после отново задиша дълбоко и равномерно.
— Все още се чувстваш невероятно спокойна, Мелъди. Толкова ти е уютно, владееш се напълно. Но сега вече можеш да се наблюдаваш, все едно си актриса по телевизията. Виждаш как ставаш от леглото…
Устничките й се разтвориха и тя прокара езиче по тях.
— После отиваш до прозореца и сядаш там. Просто си гледаш навън. Какво виждаш там?
— Тъмно е. — Едва успях да доловя думата, толкова тихо я произнесе.
— Да, тъмно е. А има ли там още нещо?
— Не.
— Добре. Нека да поседим тук още малко.
Няколко минути по-късно отново я попитах:
— Виждаш ли още нещо в тъмното, Мелъди?
— Ъ-хъ. Тъмно.
Опитах още няколко пъти и после се отказах. Или не беше видяла нищо и двамата или трима „тъмни“ мъже бяха просто измислица, или пък споменът бе блокиран в съзнанието й. И в двата случая нямаше да успея да измъкна каквото и да е било.
Оставих я да се наслади на любимото и място, като й припомнях колко силна, освежена и щастлива се чувства там, и после бавно я изведох от състоянието на хипноза. Тя отвори очите си с усмивка.
— Беше страхотно!
— Радвам се, че ти хареса. Изглежда, любимото ти място е прекрасно.
— Нали ми каза, че мога да не ти казвам къде е?
— Точно така.