— Ами ако искам? — нацупи се тя. Мелъди събира кураж известно време. — Искам да ти кажа. Возех се на въртележката. Все по-бързо и по-бързо.
— Страхотен избор.
— С всяко завъртане ставах все по-щастлива и по-щастлива. Може ли да се повозим пак някой друг път?
— Разбира се.
Браво на теб, Алекс Делауер. Замеси се в нещо, от което няма да ти е лесно да се измъкнеш. Почасов татко. Нов повод за чувство на вина.
В колата малката се обърна към мен.
— Алекс, нали каза, че хипнотизирането ще ми помогне да си спомня различни подробности?
— Възможно е.
— Искам да си спомня моя татко.
— Кога го видя за последен път?
— Въобще не го познавам. Той си е тръгнал, когато съм била още бебе. Те с мама вече не живеят заедно.
— А той идва ли да те види?
— Не. Живее някъде надалече. Веднъж ми се обадил, преди Коледа, но аз съм спяла и затова мама не ме събудила. Много й се ядосах тогава.
— Разбирам те.
— И я ударих.
— Трябва да си била страшно ядосана.
— Да. — Прехапа устничката си. — Понякога той ми праща разни неща.
— Като Дебеланчо например?
— Да, и разни други работи. — Порови из чантичката си и измъкна от там нещо, което приличаше на голяма изсушена семка или на зърно. „Нещото“ беше гравирано така, че да прилича на лице, озъбено лице — с две кристалчета за очи със залепени над тях изкуствени влакънца, които заместваха веждите. Глава, смалена глава. От онези отвратителни боклуци, които можете да намерите с тонове по сергиите за сувенири в Тихуана. Но ако се съдеше по отношението на Мелъди, това беше най-скъпоценният диамант от царска корона.
— Много е сладък. — Върнах й грозноватото творение.
— Искам да го видя, но мама все казва, че не знае къде е. Може ли хипнотизирането да ми помогне да си го спомня?
— Ще бъде трудно, Мелъди, защото не си го виждала много отдавна. Но бихме могли да опитаме. Имаш ли нещо, по което можеш да си го спомниш? Някаква негова снимка?
— Да.
Мелъди се зае да прерови отново чантичката си и този път измъкна оттам доста намачкана моментална снимка. Спомних си за фотографията от кабинета на Тауъл. Очертаваше се седмица на целулоидните спомени. Ах, господин Фелтмън, ако можехте да предположите, че вашата малка черна кутия ще бъде използвана за консервиране на миналото — точно както мъртъв ембрион се съхранява в буркан с формалин.
Беше избледняла снимка на мъж и жена. Жената беше Бонита Куин — изглеждаше по-млада, но не и по-привлекателна. Дори надхвърлила двайсетте, тя вече носеше върху лицето си тъжното изражение на обречен човек. Беше облечена с рокля, която излагаше на показ твърде голяма част от кльощавите й бедра. Косата й беше дълга и права, разделена по средата. С нейния партньор бяха снимани пред някакъв селски бар, едно от онези неприветливи места, които току изникват на някой самотен завой на магистралата.
Беше прегърнала мъжа през кръста, който пък бе сложил ръка на рамото й и носеше тениска, джинси и високи ботуши. До него се виждаше рамката на мотоциклет. Мъжът изглеждаше доста странно. Едната му половина, лявата, беше някак съсухрена и с признаци на атрофия — от лицето, та чак до крака. Беше уродлив — като плод, срязан на две и после слепен отново, но доста небрежно, направо нескопосано. Като се изключеше тази асиметрия, не изглеждаше зле — висок, строен, с широки рамене, буйна руса коса и гъсти мустаци.
Взираше се наперено в обектива за разлика от мрачната Бонита Куин. Такива физиономии можеш да видиш в местната кръчма. По-добре е да избягваш подобни хора, защото те означават неприятности и само неприятности.
Никак не бях изненадан, че мъжът от снимката е свършил в затвора.
— Ето, заповядай. — Върнах й снимката и тя внимателно я сложи обратно в чантичката си.
— Искаше ли да потичаме още малко?
— Не, малко съм уморена.
— Искаш ли да те заведа в къщи?
— Да.
Докато пътувахме към дома й, тя се умълча, сякаш пак я бяха дрогирали. Мъчеше ме смътното подозрение, че не съм постъпил добре с детето, че съм я стимулирал прекомерно, само за да я върна към обичайното й полусъзнателно съществувание.
Бях ли готов за ролята на добрия чичко спасител?
6.
Към седем и половина вечерта подкарах колата към студиото на Робин. Не се бяхме виждали няколко дни и тя ми липсваше. Позвъних, Робин ми отвори и застана на вратата, облечена в полупрозрачна бяла рокля, която контрастираше на меката й като коприна и апетитно смугла кожа. Косата й беше пусната свободно, а единственото й украшение бяха чифт кръгли златни обеци.