— Мелъди — промълвих, — аз съм, Алекс. Добре си, на безопасно място.
Тя видимо се отпусна. Продължих да бръщолевя, като съзнавах, че сега е по-важно да й говоря, без значение какво точно й казвам. Тонът ми бе отмерен и успокояващ. Хипнотичен.
Не след дълго тя се отпусна в леглото. Ръчичките й вече не бяха вкопчени една в друга. Не преставах да й говоря. Мускулите й постепенно се отърсиха от вдървеността си, а дишането й се забави и доби нормален ритъм. Казах й да затвори очи и тя ме послуша. Погалих раменцето й и продължих да й говоря. Повтарях й, че всичко е наред и че е в безопасност.
Тя се сви на кълбо, придърпа завивката и засмука палеца си.
— Изгасете осветлението — казах.
В стаята се възцари мрак.
— Да я оставим сама.
И тримата излязоха от спалнята.
— Сега ще продължиш да спиш, Мелъди, ще прекараш много спокойна, много приятна нощ и ще сънуваш куп приятни сънища. Когато на сутринта се събудиш, ще се чувстваш много добре и много отпочинала.
Чух как похърква едва-едва, по детски.
— Лека нощ, Мелъди.
Наведох се над нея и я целунах леко по бузката.
Тя промърмори само една думичка.
— Татко…
Затворих вратата на спалнята след себе си. Бонита беше в кухнята и кършеше ръце. Беше облечена с износен мъжки халат. Косата й беше прибрана под кърпа. Стори ми се още по-бледа от предишния път. Тауъл се наведе над черната си чанта, затвори я и ключалките щракнаха. Добрият доктор се облегна назад и прекара пръсти през косата си. После ме видя, изправи се и се втренчи гневно в мен от висотата на целия си ръст, сякаш се канеше да ми изнесе лекция.
— Надявам се, че сте доволен.
— Само не започвайте — сопнах се аз. — Не искам да чувам никакви „нали ви предупредих“.
— Дано поне сте разбрали защо се колебаех да ви позволя да проникнете в съзнанието на това дете.
— Никой не се е ровил в ничие съзнание. — Усещах как буца се надига в гърлото ми. Този човек олицетворяваше лицемерието в неговия чист вид, каквото мразех най-много.
Той поклати осъдително глава.
— Очевидно паметта ви се нуждае от освежаване.
— Очевидно си имам работа с един лицемерен тъпанар.
Сините му очи проблеснаха. Устните му се превърнаха в две тънки успоредни прави.
— Ами ако ви изправя пред щатската комисия по професионална етика?
— Направете го, докторе.
— Сериозно ще си помисля по въпроса. — Приличаше на фанатичен проповедник, срещнал твърдоглав неверник.
— Направете го. С удоволствие ще се впусна в една малка дискусия относно удачната употреба на стимуланти при децата.
Той се усмихна.
— Моята репутация е твърде голяма хапка за вашата уста.
— Сигурно — вече бях стиснал юмруци. — Нали си имате легиони от верни последователи. Като тази жена тук. — Посочих към кухнята. — Те водят децата си при вас, сякаш са повредени уреди и вие решавате „техническия“ проблем. Нагласяте набързо „релетата“, предписвате по някое хапче. Съобразявате се с желанията на родителите, които искат мили, тихички и безспорно покорни дечица. Замаяни малки зомбита. А вие… вие ставате герой на деня.
— Не смятам да ви слушам повече. — Той пристъпи напред.
— Естествено, добри ми докторе. Но защо не кажете какво наистина мислите за Мелъди? Чакай да си спомня как точно беше. „Лоши гени плюс лоша среда“, ако се не лъжа.
Тауъл се закова на място.
— Кротко, Алекс — обади се Майло от креслото в ъгъла, където се беше скатал.
Бонита излезе от кухнята и попита какво става.
Двамата с Тауъл бяхме застанали един срещу друг като боксьори, очакващи звъна на гонга, за да се нахвърлят един върху друг.
Той веднага смени подхода и се усмихна чаровно.
— Нищо, скъпа моя. Просто професионален спор. Двамата с доктор Делауер се опитвахме да преценим кое ще е най-добро за Мелъди.
— Повече никаква хипноза. Нали така настоявахте.
— Да. — Тауъл нервно затропа с крак, опитвайки да си придаде уверен вид. — Това беше моето професионално мнение. — Думичката „професионално“ бе произнесена малко по-натъртено от останалите. — И все още е.
— Кажете му го. — Тя ме посочи с пръст.
— Тъкмо това обсъждахме, скъпа моя.
Добрият доктор явно беше преиграл малко и Бонита го бе усетила. Намръщи се, а в гласа й се прокрадна подозрителна нотка.