— Шефовете го изискват, Алекс — обади се Майло.
Свих рамене и подписах.
— Сега сте официален консултант на лосанджелиската полиция — добави Харди.
— Поласкан съм, Дел.
— Щом е за приятел на Майло и прочее…
В това време Майло вече се бе захванал да разпечата кутиите с швейцарското си армейско ножче. Измъкваше картоните на купчинки по десет и скоро масата ми се оказа затрупана.
— Тези са подредени по азбучен ред, Алекс. Можеш да ги преровиш и да ни отделиш откачалките.
Приключи с подреждането и двамата с Харди се наканиха да си вървят.
— Откриеш ли някой психар, с Дел ще си поприказваме с него.
— Уредихме се — обади се Харди, изпука кокалчетата си и се огледа за място, където да хвърли изсмукания чак до филтъра фас.
— В мивката — подсказах му и Харди се запъти натам.
Когато останахме насаме, Майло каза:
— Наистина съм ти задължен, Алекс. Само не се… не се опитвай да приключиш с всичко още днес.
— Ще прегледам колкото успея, преди да ми се завие свят.
— Хубаво. Ще ти се обадим няколко пъти, за да разберем дали не си надушил нещо, което да проверим, докато сме в участъка.
Харди се появи от кухнята, зает с оправянето на възела си. Изглеждаше адски спретнат в тъмносиния си костюм, комбиниран със снежнобяла риза и кървавочервена вратовръзка. Черните му обувки бяха излъскани до блясък. Нищо чудно да бе използвал възможността тайничко да махне някоя прашинка от тях. В сравнение с него Майло изглеждаше печално в провисналите си панталони и измачканото сако.
След като излязоха, извадих плоча на Линда Ронстад от колекцията си, пуснах я и под акомпанимента на „Горката, горката аз“ се заех с „консултантската“ си работа.
Осемдесет процента от мъжете пациенти на Хендлър можеха да бъдат разпределени в две категории: първата — фрашкани с пари ръководни кадри, препратени от личните си лекари заради различни, най-често провокирани от стреса симптоми — ангина, импотентност, болки в гърдите, хронично главоболие, кожни обриви с неизяснен характер, безсъние; и втората — депресирани мъже на най-различна възраст. Прегледах набързо тези картони и отделих останалите двайсет процента, за да им обърна по-специално внимание.
Когато започнах, нямах никаква представа що за специалист е бил Мортън Хендлър, но след неколкочасово ровене из картоните вече бях наясно, че този човек е бил всичко друго, но не и светец.
Терапевтичните му сеанси бяха провеждани така небрежно и набързо, и толкова често бяха довеждали до двусмислени резултати, че аз лично не виждах как въобще е успявал да си изкарва хляба. Всъщност беше почти невъзможно да се разбере какво точно бе правил Хендлър с пациентите си през всичките добре заплатени четирийсет и пет минути на всеки свой сеанс. Имаше все пак някакви бегли намеци за планове за лечение, прогнози и епикризи на стресовите състояния. През последните шест години от живота си господин психиатърът съвсем го бе подкарал през просото.
Затова пък финансовите му отчети бяха подробни и изрядно водени. Бе вземал доста високи хонорари, а писмата му до длъжниците бяха издържани в безкомпромисен тон.
Макар през последните няколко години да се бе занимавал повече с издаване на рецепти, отколкото с терапия, предписаните от него лекарства и дози не бяха необичайни. За разлика от Тауъл Хендлър не приличаше на лекар, който е решавал частично проблемите на пациентите си с успокоителни. Но пък не можеше да се каже, че е бил кой знае какъв терапевт.
Онова, което наистина ме притесни, бяха зачестилите през последните години подигравателни забележки, с които бяха изпъстрени коментарите му за състоянието на пациентите. Някои от тях представляваха неприкрити обиди. „Предпочита да се жалва и да хленчи“ беше забележката му за възрастен пациент със сериозна депресия. Други отметки гласяха: „Пълен бездарник“, „Търси терапията като избавление от скучния си и безсмислен живот“, „Бита карта“ и така нататък.
В късния следобед вече бях приключил с психологическата аутопсия на Хендлър. Той беше човек без кауза. Просто един от милионите безличници, които неминуемо намразват професията, която сами са си избрали. В началото може да е било различно — първите картони бяха водени прилично — но към края вече му се е повдигало. И въпреки това бе продължавал, ден след ден, сеанс след сеанс, най-вероятно от нежелание да се откаже от шестцифрения си годишен доход и от останалите символи на просперитета.