Запитах се какво ли се е въртяло в главата му, докато е слушал бърборенето на пациентите. Дали е мечтаел? Или пък е подхранвал живеца в себе си с фантазии — сексуални, финансови, садистични? Кулинарни забежки? Умствена гимнастика? Дали е броил овце? Или пък се е чудил колко депресивни маниаци могат да се поберат върху главичката на топлийка.
Каквато и да е била тръпката в живота му, това определено не бяха пациентите, които сто процента са вярвали, че докторът им съчувства.
Това ме подсети за един стар виц за двамата психотерапевти, дето се срещнали в асансьора след края на работния ден. Единият бил млад, новобранец, смазан от работа, с изкривена вратовръзка и разчорлена коса. Та значи младокът се обръща и вижда, че неговият колега, кален в битките ветеран, изглежда направо страхотно — здравословен тен, атлетична фигура, по главата му всяко косъмче си е на мястото, а на ревера му е затъкната свежа роза.
— Докторе — казва младокът, — моля ви, кажете ми, как го постигате?
— Кое, синко?
— Ами седите час след час, ден след ден, слушате как пациентите ви разказват за проблемите си и въпреки това успявате да се дистанцирате.
— Да ги слушам ли? От къде на къде?
Смешно. Стига, разбира се, да не сте някой от онези, които са плащали на Мортън Хендлър по деветдесетачка на сеанс, за да ги опише след това той в аналите си като „никому ненужни мрънкачи“.
Дали пък някой от пациентите случайно не е разбрал на какво безцелно унижение се подлага? Това би могло да накара депресиран тип да види сметката на любимия си психотерапевт. Да го убие — да, но чак по такъв гнусен начин, че и приятелката му заедно с него? Но кой знае? Яростта е странно нещо. Понякога с години е погребана в дебрите на съзнанието, за да бъде задействана после най-неочаквано от съвсем тривиален повод. Хора са били нарязвани на парчета заради счупен стоп на любимата кола.
И все пак не ми се вярваше сред пациентите с депресивни и психосоматични проблеми, чиито досиета бях прегледал, да се крие кръвожадният звяр, способен на подобна касапница. Всъщност по-скоро не ми се искаше дори да мисля, че на Майло ще му се наложи да се оправя с две хиляди потенциални заподозрени.
Наближаваше пет. Извадих кутия бира от хладилника, отидох на терасата и се изтегнах на шезлонга. През следващите трийсет минути отпивах от бирата и наблюдавах как слънцето постепенно се скрива зад дърветата. Някой от съседите беше надул до дупка любимия си пънк. Странно, това дори не ме подразни.
В пет и половина се обади Робин.
— Здрасти, миличко. Искаш ли да наминеш? Ще дават „Кий Ларго“1 по телевизията.
— Дадено — казах аз. — Искаш ли да донеса нещо за хапване?
Тя се замисли за миг, после предложи:
— Лютиви наденички с бира?
— Имай предвид, че вече съм изпил три бири.
— Тогава ми дай време да те настигна, любов моя. Ще те чакам към седем.
Не се бях чувал с Майло от един и половина. Тогава ми звънна от Белфлауър. Тъкмо се канеше да разпита някакъв тип, който нападнал с отвертка седем жени. Едва ли бе свързано със смъртта на Хендлър, но човек все трябва да почне отнякъде.
Обадих се в полицията и оставих за него съобщение, че вечерта няма да си бъда вкъщи.
После набрах номера на Бонита Куин. Изчаках пет свободни сигнала и след като никой не вдигна, затворих телефона.
Хъмфри и Лорън бяха страхотни, бях гледал филма няколко пъти, но пак ми хареса. После си пуснахме Тал Фарлоу и Уест Монтгомъри и ги послушахме прегърнати. Накрая не се сдържах, грабнах една от китарите, изработена от Робин, и посвирих. Робин ме слуша известно време със затворени очи и лека усмивка, после измъкна инструмента от ръцете ми и ме придърпа към себе си.
Отначало смятах да преспя при нея, ала към единайсет взеха да ме хващат дяволите.
— Има ли нещо, Алекс?
— Не. — Само скапания синдром на Зейгарник.
— Случаят те тормози, нали?
Не казах нищо.
— Почвам да се притеснявам за теб, сладурче. — Тя сложи ръка върху гърдите ми и по кожата ми се разля приятна вълна. — Толкова си напрегнат, откакто Майло те забърка в тази история. Не съм те познавала тогава, но от това, което съм чувала, май започваш да приличаш на „стария Алекс“.
— Е, той не беше чак толкова лошо момче — засегнах се.
1
Филм от 1948 година на режисьора Джон Хюстън с участието на Хъмфри Богарт и Лорън Бакол. — Б.пр.