Тя предпочете мъдро да остави забележката ми без коментар.
— Не — поправих се аз, — предишният Алекс беше досадник. Обещавам да не му позволя да се върне. Така става ли?
— Става. — Тя целуна върха на брадичката ми.
— Само ми дай малко време.
Докато се обличах, Робин ме гледаше със смесица от тревога, обида и объркване. Понечих да кажа нещо, но тя ми обърна гръб. Седнах на ръба на леглото и я взех в прегръдките си. Започнах да я полюшвам, докато ме прегърна през врата.
— Обичам те — казах аз. — Просто ми дай малко време.
Тя тихо изстена и ме прегърна още по-силно.
Когато излязох, Робин беше вече заспала и клепачите й потрепваха — сигурно сънуваше нещо.
Заех се със сто и двайсетте картона, които бях заделил настрани и ги зарязах чак по изгрев-слънце. Повечето от тях се оказаха пълна скука. Деветдесет и един от пациентите се оказаха душевноболни, които Хендлър бе преглеждал като консултант в психиатричния екип на „Сидар Синай“. Други двайсет имаха диагноза „шизофрения“, но те до един бяха пациенти на преклонна възраст (средна възраст 76 години). Останалите деветима мъже събудиха интереса ми. Хендлър ги бе окачествил като хора с психопатични отклонения. Естествено, тези диагнози бяха съмнителни, тъй като според мен неговата преценка не струваше и пет пари. Така или иначе, си заслужаваше да им обърна специално внимание.
И деветимата бяха на възраст между шестнайсет и трийсет и две. Повечето бяха изпратени от различни институции — Дирекцията по амнистиите, калифорнийската служба за работа с непълнолетните, някои местни църкви. Неколцина си бяха имали търкания със закона. Трима бяха определени като склонни към насилие. Единият от тях бе пребил баща си, другият беше намушкал с нож свой съученик от гимназията, а третият бе прегазил с кола някакъв тип, с когото си разменили няколко гневни реплики.
Истински сладури.
Нито един от тях не бе посещавал сеансите за по-дълго време, което не ме учуди. Психотерапията не може да предложи кой знае какво на хора без съвест, без морал и — в голям процент от случаите — без ни най-малко желание за промяна. Всъщност самата природа на психопата е своеобразна обида за съвременната психология с нейните криворазбрани представи за равнопоставеност и с присъщия й безпочвен оптимизъм.
Самото предположение, че съществуват индивиди, които са просто зли, без да имат някаква особена заслуга нито наследствеността, нито средата, е удар по чувствата на психотерапевта. За психолозите и психотерапевтите психопатът е онова, което за медиците е човекът с неизлечим тумор — доказателство за тяхната безпомощност.
Аз пък знаех, че съществуват зли хора. За щастие бях виждал твърде малко, повечето възрастни, но също и няколко деца. Помня ясно лицето на едно дванайсетгодишно момче с физиономия на закоравял престъпник. Поуспокоен от уверенията, че всички подробности от нашите разговори са поверителни, малкият ми се похвали, че вече е свил поне двайсетина колелета, че е обрал доста апартаменти и че е спал с няколко малолетни. Беше толкова доволен от себе си. Родителите му бяха загинали при самолетна катастрофа, когато бил само на четири. Когато го попитах дали си спомня майка си, дванайсетгодишният хлапак ми хвърли мръснишки поглед и каза, че ако се съдело по снимките, които бил виждал, тя трябва да е била „готино парче“. И това не беше позьорство. Той наистина беше покварен.
Отместих деветте лични картона встрани. Все пак бях успял да спестя малко работа на Майло.
9.
През последните три дни Майло видимо се бе състарил.
— Ровенето във файловете си беше пълна загуба на време — изпъшка той, след като се изтегна на коженото ми канапе. — Мръсниците му недни се оказваха или мъртви, или в пандиза, или с желязно алиби. И в доклада на съдебния медик не открихме никакви улики. Чисто и просто шест гнусни страници с подробности, които не бяха нищо ново за нас.
Донесох му бира, която той пресуши на две глътки. Донесох му още една, после попитах:
— Ами Хендлър? Нещо ново за него?
— А, да, ти се оказа абсолютно прав в преценката си. Тоя тип наистина е бил с ампутирана съвест.
— Какво имаш предвид?
— Преди шест години, докато работел като консултант за някаква си болница, станала издънка. Служебна измама. Хендлър и някои други решили да ударят кьоравото. Показвали си, значи, носа за секунда, казвали едно здрасти на пациента и после броели това за пълна визита, която по норматив трябва да продължи четирийсет и пет минути. После се обаждали на сестрата да ги отметне и си назначавали нова визита. И така на няколко пъти. Парите хич не били за пренебрегване. Някои от докторите си написвали по трийсет-четирийсет визити на ден, всяка за по седемдесет-осемдесет долара. Само пресметни колко прави това.