— Господин Пен?
— Да?
Беше симпатичен, среден на ръст, с широки рамене и дълги крака. Светлокестенявата му коса беше късо подстригана. Носеше светлосиня риза, дънки и мокасини, обути на бос крак. От досието му знаех, че е на двайсет и пет години, но всъщност изглеждаше поне с пет години по-млад. Лицето му беше с правилни черти, въобще — идеалният средностатистически американски младеж. Изобщо не приличаше на някой, който се е опитал да прегази човек с понтиак „Файърбърд“.
— Полиция. — Майло му показа значката. — Искаме да поговорим с вас.
— За какво? — Топлите му кафяви очи се присвиха, а устните му се изопнаха.
— Предпочитаме да го обсъдим насаме.
Пен погледна към девойката. Беше млада, на не повече от деветнайсет, нисичка, чернокоса.
— Само минутка, Джули. — Той побутна нежно брадичката й със свит показалец.
— Майк…?
— Само минутка.
Запътихме се към площадка с каменни пейки и маси. Студентите минаваха забързано край нас. Повечето сигурно използваха свободното от лекции време за почасова работа.
Майкъл Пен изглеждаше вбесен, но с всички сили се опитваше да го прикрие.
— Какво искате?
— Кога видяхте за последен път доктор Мортън Хендлър?
Младежът отметна глава и се изсмя. Смехът му прозвуча неестествено.
— Оня задник ли? Четох за смъртта му. Светът не е загубил нищо.
— Кога го видяхте за последен път?
Пен се ухили.
— Преди години, полицай. — Обръщението прозвуча като нецензурна дума. — Докато ходех на терапия при него.
— Изглежда, нямате особено високо мнение за него.
— За Хендлър ли? Че той беше психотерапевт. — Сякаш това обясняваше всичко.
— Изглежда, нямате високо мнение за психиатрите въобще.
Пен вдигна ръце с дланите нагоре.
— Вижте, цялата онази история си беше грешка от самото начало. Просто изгубих контрол над колата и някакъв параноичен идиот реши да ме наклепа, че съм искал да го убия. Окошариха ме и предложиха условна присъда, ако се навия да посещавам психиатър. Прекараха ме през куп боклучави тестове.
Въпросните „боклучави тестове“ може и да не са безупречни, но за хора като Пен вършат достатъчно добра работа. Вече бях прегледал психологическия му профил, който подсказваше, че младежът е психопат.
— И защо не харесвахте доктор Хендлър?
— Само не почвайте да ми приписвате неща, които не съм казал. — Пен сниши глас. Очите му шареха неспокойно насам-натам. Изглеждаше доста напрегнат. Зад красивото му лице се криеше нещо потайно и опасно. Хендлър не беше сгрешил с неговата диагноза.
— Значи го харесвахте, така ли? — Майло си играеше с него като котка с мишка.
— Нито едното, нито другото. Просто нямах нужда от него. Не съм луд. Освен това не съм го убил.
— А случайно да си спомняте какво правихте в нощта на убийството?
— Кога беше това?
Майло го осведоми за датата и часа.
Пен изпука кокалчетата си и се вгледа през нас, сякаш нагласяше на мушката си далечна цел.
— Да, спомням си. Цялата вечер бях с моето момиче.
— С Джули ли?
Пен се изсмя.
— Не, имам връзка със зряла жена, полицай. Жена в пълния смисъл на думата. — Изведнъж челото му се сбърчи и самодоволното му изражение се замени от кисела гримаса. — Което значи, че ще трябва да разпитате и нея, нали?
Майло кимна.
— Това адски ще прецака взаимоотношенията ни.
— Леле, Майк, колко съжалявам.
Пен враждебно го изгледа, но реши да смени тактиката и за миг се превърна в олицетворение на самата невинност. Променяше изражението си ловко като крупие, което размесва колода карти.
— Вижте, полицай, отдавна съм забравил този инцидент. В момента имам работа, посещавам лекциите. След шест месеца ще се дипломирам. Не искам животът ми да се превръща в каша само защото съм бил сред пациентите на Хендлър.
Изглеждаше като самата непорочност от плът и кръв.
— Налага се да проверим алибито ти, Майк.