— И там, естествено, е имало доста хора, които са те видели?
— Естествено — повтори той и замлъкна. — Аз… аз не съм от общителните. Просто помагам. Видях доста хора, но не знам дали някой от тях си спомня за мен. — Гласът му премина в шепот.
— Много лошо, Рой.
— Освен… не… да, госпожа Хедърингтън. И тя обикновено помага при почистването. Възрастна жена е. През онази вечер дълго си говорихме с нея. Мога да ви кажа дори за какво си говорихме… за хобитата си говорихме. Тя колекционира произведения на Норман Рокуел, а аз на Айкарт.
— Айкарт?
— Ами да, гравюрите му са в стил „арт деко“…
Гравюрите на Луис Айкарт струваха доста пари. Интересно как един аптекар можеше да си ги позволи.
— Моята майка ми подари първата, когато бях на шестнайсет и те… — той затърси подходящата дума, — те грабнаха вниманието ми. Тя продължи да ми подарява по една за всеки рожден ден, а и аз си купих няколко. И доктор Хендлър ги колекционираше.
— О, нима. А той показа ли ви колекцията си?
Лонгстрет поклати енергично глава.
— Не. Имаше само една в кабинета си. Забелязах я и подхванах разговор. А той по-късно използва и това срещу мен.
— Как?
— Ами в своето заключение… съдията ме задължи да посещавам сеансите му, след като ме хванаха… — Очите му заиграха лудо между нас и аптеката. — Хванаха ме да крада в магазин. — Сълзите му щяха да рукнат всеки миг. — За бога, взех само една тубичка с лепило, а те… Мислех си, че мама ще умре от срам. Притеснявах се, че и във фармацевтичния факултет ще научат за това. Беше ужасно!
— И как доктор Хендлър използва срещу вас факта, че колекционирате гравюри на Айкарт?
— Намекна… не, не го каза направо, но намекна… съвсем недвусмислено…
— Намекна за какво, Рой?
— Намекна, че можел да промени диагнозата си, ако… ако в замяна му дам една-две гравюри. Дори ми спомена кои точно му харесват най-много.
— А вие какво направихте?
— Отказах, разбира се. Да го подкупя ли? Никога. Толкова е унизително!
— А той притисна ли ви?
Лонгстрет закърши пръсти.
— Нали ви казах, имаше само намеци. Докторът заяви, че съм на границата на психопатията, но поведението ми би могло да е породено от страх. А накрая казал на майка ми, че съм психопат.
Лицето му се изкриви от омраза.
— Радвам се, че е мъртъв! Ето на, казах го! Мисля си го непрекъснато, откакто прочетох за убийството във вестника.
— Но не сте го направили, нали?
— Разбира се, че не съм. Мразя насилието!
— Ще поговорим с госпожа Хедърингтън, Рой.
— Да. Попитайте я за сандвичите и за виното, мисля, че беше бургундско — „Гало“, ако се не лъжа. А сандвичите…
— Благодаря ви, Рой. Можете да вървите.
— Да, точно така, тръгвам си.
Обърна се като робот и тръгна към аптеката.
— И тоя тип продава лекарства? — смаяно възкликнах.
— Ами май трябва да го включат в списъка на откачалките. — Майло прибра бележника си и двамата се запътихме към колата. — Според теб той психопат ли е?
— Не, освен ако не е най-добрият актьор на света. И шизофреник не е. Някаква начална форма на остро смущение, но дори това е под въпрос.
— А дали е опасен?
— Кой знае. Възможно е, ако е подложен на стрес. Но според мен е далеч по-вероятно да изпадне в другата крайност. Ще се свие в леглото, ще се пипа тук-там, и така десетина години, а в това време мама ще се грижи за него.
— Ако историята с гравюрите на Айкарт е истинска, това хвърля нова светлина върху Хендлър — каза Майло. — Как да не поиска човек да му види сметката.
Преминахме Колдуотър Каньон, преди да го задръстят потоците от коли и в четири и половина се озовахме в Бърбенк.
Сградата на „Престо инстант принт“ се оказа един от многото сиви, бездушни бетонни блокове, задръстили индустриалната зона. Въздухът вонеше на всевъзможни изгорели отрови. През равни интервали небето над нас потреперваше от рева на реактивни двигатели. Хрумна ми, че хората, които работят тук, едва ли ще доживеят до дълбока старост.
Морис Бруно се беше изкачил няколко стъпала по обществената стълбица от времето, когато бе посещавал доктор Хендлър. Беше вече вицепрезидент, отговарящ за продажбите. Секретарката му — чевръста брюнетка с майсторски изрисувани вежди и устни, създадени да казват „не“ — ни уведоми, че в момента господин Бруно е извън сградата.