Майло подръпна ръкава на ризата си и хвърли поглед към таймекса си.
— Десет и трийсет и седем. Мамин сладък, свикнал е да нанка до пладне.
Впери отново поглед в мен и захапа крушата така стръвно, че по брадичката му потече сок.
— Между другото, сигурно не си забравил, че последния път, когато трябваше да се занимавам с полицейски дела, преживяването не беше никак приятно.
— Имахме лош късмет и ти стана случайна жертва. Този път нямам намерение да те замесвам. Просто поговори с хлапето за час-два. Както вече казах, хипнозата сигурно ще свърши добра работа. После ще ядем спагети. След което ще се отида у дома, а ти ще се върнеш в абаносовата си кула. Точка. След седмица ще се срещнем като приятели — може би ще хапнем сашими в японския квартал? Какво ще кажеш?
— Какво точно е видяло детето? — попитах аз и мярнах почивния си ден да се изнизва през отворения прозорец.
— Сенки, гласове, двама души, може би трима. Кой би могъл да разбере? Малката е изплашена до смърт. Майката също си е изкарала акъла, пък и не блести с особен интелект. Нямам никаква представа как да се държа с детето, Алекс. Опитах по-кротко, бях добър. Щеше да ми е далеч по-лесно, ако си имахме някоя полицейска служителка за случаи с деца, но такива вече почти не се намират. В управлението предпочитат да раздуват началническия щат до пръсване.
Той изгриза крушата чак до семките.
— Сенки, гласове. Това е всичко. Нали ти си езиковият специалист? Знаеш как да общуваш с малките. Ако успееш да я накараш да се отпусне — чудесно. Ако измъкнеш някакво бегло описание — фантастично. Ако ли пък не, ще знаем поне, че сме опитали.
Огледах внимателно Майло, който тъкмо сдъвкваше остатъците от крушата с необичайно дребните си, остри зъби.
— Два часа, значи? — попитах.
— В най-лошия случай.
— Дай ми само около час, за да се приготвя и да свърша няколко дребни задачи.
Не изглеждаше особено щастлив, че ме е убедил. Въздъхна уморено и промълви:
— Добре, ще отскоча до участъка и ще се заема с моите си дела. — Майло отново погледна таймекса и добави: — По обяд удобно ли ти е?
— Става.
Отиде до вратата, отвори я, излезе на верандата и захвърли огризката от крушата през перилата. Заслиза по стълбите, внезапно спря и се обърна. Ярък слънчев лъч превърна изтормозеното му лице в бледа каменна маска. За миг се уплаших, че ще последва сантиментален изблик.
Притеснението ми се оказа напразно.
— Слушай, Алекс, тъй и тъй ще излезеш по-късно, защо не ми заемеш пак кадилака? Това тук — той посочи презрително раздрънкания си фиат, — пак сдаде багажа. Този път е стартерът.
— Разбирам, моята кола е твоята голяма любов.
Влязох вкъщи, взех резервните ключове и му ги хвърлих.
Майло ловко сграбчи връзката, отключи моята севиля, вмъкна се вътре и тутакси издърпа назад седалката, за да изпъне спокойно дългите си крака. Двигателят запали безотказно и замърка като дремещ тигър. Майло настъпи газта и се понесе надолу по хълма с доволната физиономия на тийнейджър, който за първи път сяда зад волана на бащината си кола.
2.
Последното обиталище на Мортън Хендлър, като не броим моргата, беше луксозен апартамент на булевард „Сънсет“ в Пасифик Палисейдс. Целият комплекс беше вграден в планинския склон и представляваше съвкупност от свързани с дълги коридори апартаменти, разхвърляни в привиден безпорядък, който всъщност е целял да предостави на всеки от собствениците гледка към океана. Интериорът наподобяваше декорите на скъпоструващ екшън, чието действие се развива в Мексико — стени с ослепително бяла мазилка, покриви с червени керемиди, по прозорците — орнаментирани решетки от боядисано в черно ковано желязо. В големи порцеланови саксии бяха засадени кокосови палми, фикуси, папрати; саксиите бяха подредени така, сякаш щяха да ги изнесат всеки момент.
Апартаментът на Хендлър се намираше горе-долу по средата между най-ниската и най-високата точка на комплекса. Вратата беше запечатана с лепенка на лосанджелиското полицейско управление. Подовата мозайка пред входа беше зацапана от множество кални стъпки.
Майло ме преведе през тераса, претъпкана с полирани камънаци и всевъзможни храсти, за да се озовем пред врата с надпис „Портиер“.
Майло почука.
Едва сега осъзнах, че наоколо цари изумителна тишина. Комплексът включваше петдесетина апартамента, но на влизане така и не бях мярнал жива душа. Никакви доказателства за човешко присъствие.