— Тогава ще разговарям с шефа му — сопна се Майло и завря значката си под носа й. Бяхме вече твърде изморени и изнервени, за да се оставим да ни разиграват със стари номера. А и Бърбенк беше последното място, където ни се искаше да бъдем в момента.
— В такъв случай ви трябва господин Гършман — каза тя, сякаш бе получила прозрение свише.
— Все ми е едно как се казва.
— Секунда.
Закърши снага по коридора и след минута се върна, придружена от млада жена, която изглеждаше като нейна изрусена близначка.
— Аз съм секретарката на господин Гършман — изгука „близначката“.
„Трябва да е от отровните изпарения — казах си аз. — Сигурно причиняват мозъчни увреждания и предизвикват малоумие, водещо до надценяване и на най-баналните факти.“
Майло си пое дълбоко въздух.
— Искаме да говорим с господин Гършман.
— Мога ли да попитам по какъв точно въпрос?
— Не, не можете. Веднага ни заведете при него!
— Да, сър.
Двете секретарки се спогледаха. Брюнетката натисна някакъв бутон, а блондинката ни преведе през двукрилата стъклена врата в дъното на коридора. Озовахме се в просторно хале, претъпкано с машини, които съскаха и пръхтяха. Край машините бяха хора с дочени комбинезони, които следяха с тъпо изражение „производствения процес“. Само шумът в халето беше достатъчен, за да убие несвикнал човек за броени минути. Отгоре на всичко, наоколо се носеха ацетонови и спиртни изпарения.
Секретарката направи изненадващ завой наляво, вероятно с надеждата да ни се изплъзне, но ние продължихме упорито да следваме нейното полюшващо се задниче, докато накрая на пътя ни се изпречи нова двойна врата. Нашата водачка разтвори стъклените крила и ги пусна след себе си така, че едното от тях едва не удари Майло по носа. Озовахме се в коридор, където цареше гробна тишина.
Шефският отдел на „Престо инстант принт“ сякаш бе на друга планета. Краката ни затъваха до глезените в дебелите килими с прасковен цвят, стените бяха с ламперия от орехово дърво, върху солидните врати бяха прикрепени стилни табелки. Блондинката спря в края на коридора пред една особено голяма врата, върху която с медни букви бе изписано „Артър М. Гършман, президент“. Сетне ни въведе в чакалня с размерите на четиристаен апартамент и ни покани с жест да седнем в кресла, които приличаха не само на вид, но и на допир на меко тесто. Настани се зад бюрото си — елегантна комбинация от палисандрово дърво и плексиглас, зад който се виждаха дългите й стройни крака. Натисна бутона на интерком с футуристичен дизайн, размърда пестеливо устните си, кимна и отново се изправи.
— Господин Гършман ще ви приеме веднага.
Както можеше да се очаква, кабинетът на шефа беше просторен като готическа катедрала, а интериорът му напомняше фотография от „Аркитекчъръл Дайджест“. Меко осветление, мебели достатъчно удобни, за да можеш да престоиш с часове в тях, без да заспиш. Човекът зад бюрото не се вписваше в елегантната обстановка. Беше облечен с жълто-кафяв спортен панталон и бяла риза с къси ръкави, която отчаяно се нуждаеше от гладене. На краката си беше нахлузил мокасини и тъй като въпросните крака бяха вдигнати върху бюрото, забелязах дупките в подметките. Беше около седемдесет и пет годишен, плешив и носеше очила с голям диоптър и евтини безвкусни рамки.
Заварихме го да говори по телефона.
— Задръж така, Лени. — Той вдигна поглед. — Само секунда, седнете, налейте си нещо. — Посочи към големия бар, претъпкан с всевъзможни бутилки.
— Хубаво, Лени, обаче ченгетата са при мен и трябва да затварям. Не знам, искаш ли да ги питам? Ха, ха. Добре, ще им кажа, зевзек такъв. Ще им кажа какви ги надроби при последното ни посещение в Палм Спрингс. Хубаво. Значи доставката е осигурена. Разбира се, че ще внимавам с опаковката. Имаш ги след две седмици. Какво? Ще имаш да вземаш. — Старчето ни намигна. — Свържи се с някой от местните, твоя си работа. Я ми остават два-три месеца, преди тоя бизнес да ме довърши, я не. Парите ми ще ги вземат чичо Сам и моят царствен син, който като капак на всичко кара немска кола. Не, не-е, беемве. С моите пари, разбира се. Та казвам ти, това е реалният срок. Десет дни?
— Той дяволито ни се усмихна и направи нецензурен жест.
— Излагаш се, Лени. Дванайсет дни в най-добрия случай. Става ли? Значи, дванайсет. Става. Хайде, че още малко и ще вземат да ме окошарят за неуважение към силите на реда. Дочуване.