Майло отвори прозорците един по един и чак тогава осъзнах, че в къщата е горещо като във фурна, благодарение на въглеводородите, отделяни при разложението на органичната материя. Ето ти разрешение на енергийната криза — спести киловати, убий приятел…
Не можех да издържам повече. Хукнах към вратата. Навън хвърлих кърпичката и жадно вдъхнах от хладния вечерен въздух. Ръцете ми трепереха неудържимо. Съседите най-после бяха решили да напуснат своите крепости. Мъже, жени и деца бяха зарязали вечерята си и новините по телевизията, за да разберат какво се е случило. Няколко хлапета караха напред-назад велосипедите си. Беше се вдигнала ужасна гълчава. Наблизо лаеше куче. Зачудих се къде ли са били всички тия любопитковци, когато някой се е промъкнал в къщата на Бруно, за да направи главата му на пихтия, да затвори всички прозорци и да го остави да си гние кротко в кухнята.
Майло най-сетне излезе, пребледнял като мъртвец. Седна на стъпалата пред входа и отпусна глава между коленете си. После стана и извика санитарите от екипа по съдебна медицина. Те пристигнаха подготвени, с гумени ръкавици и противогази. Вмъкнаха се вътре с празна носилка и след минути изнесоха нещо, опаковано в черен чувал с дръпнат догоре цип.
— Ама че гадост! — прошепна някакво момиче на приятелката си.
Едва ли би могла да се изрази по-красноречиво.
11.
На третия ден рано сутринта, след като открихме касапницата в дома на Бруно, Майло ми се обади и ме попита дали може да намине, за да обсъдим психиатричния профил на мъртвеца. Уговорихме се за следобеда. Затворих телефона и набрах номера на Андре Ярослав в залата му в Западен Холивуд, без да съм съвсем наясно защо точно го правя. Свързах се с него и го попитах дали може да ми отдели време за индивидуална тренировка по карате.
— Докторе — каза той с акцент, гъст като преварен гулаш, — от толкова време не сме се виждали.
— Знам, Андре, доста време мина наистина. Но се надявам, че ще ми помогнеш да се измъкна от блатото на мързела.
Той се засмя.
— Имам група за средно напреднали в единайсет и частни уроци в дванайсет. После заминавам за Хаваите, докторе. Ще помагам при снимането на бойни сцени за пилотния филм на нов телевизионен сериал. За момиче полицайка, което владее джудо и лови изнасилвачи. Какво ще кажеш?
— Адски оригинално.
— А-ха. Трябва да поработя с онова, червенокосото маце — Шандра Лейн, да я науча как да хвърля огромни мъжкари. Ще я правим нещо като Жената-чудо2.
— А-ха. А да ти се намира малко време преди единайсет?
— За теб, докторе, винаги. Ела в девет.
Центърът по бойни изкуства се намираше на Санта Моника, близо до Доини, в съседство с нощния клуб „Трубадур“. В този център кунгфу треската вземаше своите „жертви“ вече цели петнайсет години. Ярослав беше кривокрак чешки евреин, избягал в Щатите през 50-те. Той имаше висок, писклив глас, който отдаваше на куршума, който нацистите му бяха забили в гърлото. Истината бе, че тоя невероятен образ просто се беше родил с гласовия регистър на истеричен скопен петел. Така или иначе, едва ли е било лесно да си евреин с писклив гласец в следвоенна Прага. Но Ярослав успял да си изгради своя собствена стратегия за оцеляване. Още като момче се заел да облагороди физиката си като започнал с тренировки с тежести и техники за самоотбрана. Едва на двайсет години той вече владеел перфектно всяка бойна система, до която се бил докоснал — от у-шу до хапкидо. Горе-долу по това време уличните бабаити вече се били научили да го заобикалят за свое собствено добро в радиус от поне десет метра.
Той ме посрещна на вратата, гол до кръста, с букет от нарциси в ръка. Тротоарът пред сградата беше пълен с мършави индивиди от двата пола, прегърнали калъфите на китарите си така, сякаш от тях зависи животът им, и подръпващи стръвно от цигарките с тревица.
— Прослушване — изписка Ярослав, посочи вратата на „Трубадур“ и изгледа презрително насъбралата се тълпа. — Ето ви ги професионалистите на новото време, докторе.