Влязохме в залата, която беше абсолютно празна. Той сложи цветята в една ваза. Подът на помещението беше от полиран дъб, а боядисаните в бяло стени искряха от чистота. На една от тях беше окачена невероятно богата колекция от снимки на звезди с техните автографи. Отидох до съблекалнята и се върнах, пременен с твърдо бяло кимоно. Като цяло приличах на участник в масовката на филм с Брус Лий.
По време на занимание Ярослав почти не говореше. Вместо него говореха ръцете и краката му. Той застана в средата на залата, обърнат с лице към мен, усмихна ми се и двамата се поклонихме един на друг. Започнахме със серия подгряващи упражнения, съпроводени от неистовото пукане на моите стави.
След разгрявката пак се поклонихме. Ярослав се засмя отново и се зае да помете пода с мен. В края на първия час вече се чувствах като прилично изтупана стара черга. Всяко мускулче по тялото ми крещеше от болка.
Той продължи да ми се усмихва окуражаващо и да се покланя след всяка своя перфектна техника. От време на време бойният му писък ме пронизваше като мълния. В края на втория час болката вече не ми правеше никакво впечатление. Тя се бе превърнала за мен в по-особено, но нормално състояние на съзнанието. Нещо повече — отново се чувствах господар на тялото си. Дишах тежко, очите ми бяха зачервени, от лицето ми се стичаха реки от пот, а краката ми леко трепереха. Ярослав изглеждаше така, сякаш току-що бе прочел сутрешния си вестник.
— Препоръчвам ти една гореща вана, докторе, и младо гадже, за да ти направи хубав масаж с малко сок от леска. И не забравяй: тренировка, тренировка и пак тренировка.
— Няма да забравя, Андре.
— Обади ми се след една седмица. Тогава вече ще съм се върнал. Ще ти разкажа за Шандра Лейн и ще те проверя дали си тренирал. — И той ме ръгна шеговито с пръст в корема.
— Дадено.
Ярослав ми протегна ръка и аз я поех предпазливо, готов да поема някое тежко хвърляне.
— А-а, така те искам — засмя се той и ме потупа по рамото.
Пулсиращата болка ме накара да се почувствам като праведен аскет. Обядвах в един от поне дузината ресторанти, собственост на някой от полуиндуистките култове, предпочели кой знае защо Лос Анджелис пред Калкута. Едно момиче с отсъстващ поглед и перманентна усмивка, облечено с бяла роба, взе поръчката ми. Имаше по детски непорочно лице, гримасничеше пресилено като монахиня и някак успяваше да се усмихва дори докато говореше. Интересно дали всъщност не я болеше от това.
Ометох една огромна чиния с нарязана маруля, кълнове, препържена соя и топено козе сирене върху филийки от хляб чапати, след което полях всичко това с две чаши нектар от ананас, кокос и гуава. За цялото удоволствие платих десет долара и трийсет и девет цента, което пък обясни пороя от усмивки.
Озовах се пред къщата си кажи-речи едновременно с Майло, който пристигна с бронзов матадор.
— Фиатът сдаде окончателно багажа — обясни той. — Ще го кремирам и ще пръсна праха му над бунището край Лонг Бийч.
— Моите съболезнования. — Взех картона на Бруно.
— Спести си парите за венеца. Предпочитам да ми ги връчиш в брой под формата на помощ за следващата вноска за новото возило.
— А доктор Силвърман няма ли да удари едно рамо?
— Работи се по въпроса.
Той ме остави да почета известно време на спокойствие, след което не се сдържа и попита:
— Е, какво мислиш?
— Дотук никакви гениални прозрения. Бруно е бил изпратен при Хендлър от Комисията по амнистиите след арест за финансова измама. Посещавал е сеансите му в течение на четири месеца, общо около десетина пъти. С края на изпитателния срок дошъл и краят на терапията. Направи ми впечатление, че бележките на Хендлър относно Бруно са по-скоро благосклонни. Бруно е бил един от последните му пациенти. По времето, когато е започнал да се занимава с него, Хендлър вече е бил набрал доста и въпреки това не открих в картона му злобни подмятания. Ето, в началото нашият доктор го нарича „изпечен мошеник“. — Прелистих набързо няколко страници. — Няколко седмици по-късно просто подхвърля, че усмивката му била „като на котарака в «Алиса»“. И после — нищо.
— Да не са станали приятели?
— От къде на къде?
Майло ми подаде един лист.
— Ето, виж това.
Беше разпечатка от телефонната компания.
— Това тук — той ми посочи един седемцифрен номер, — е номерът на Хендлър, домашният му номер. А този тук е на Бруно.