— Не ги ли беше грижа дали ще хванеш убиеца? — попитах аз.
Майло ми хвърли един уморен поглед.
— Алекс, хора като тях не мислят, че полицията би могла да им помогне. За тях ние от ла полиция-та сме просто гадняри, дето им се бъркат навсякъде, щипят техните момичета посред бял ден, светят им нощно време с фенерчета в прозорците и им пълнят къщите с празни гилзи. Между другото, разпитах една нейна приятелка. Съквартирантката й, също учителка. Тая поне се държа открито враждебно. От самото начало ми заяви, че не искала да има нищо общо с мен. Брат й бил убит преди години в престрелка между улични банди и полицията не направила нищо, за да открие и накаже убийците. Тъй че да съм вървял по дяволите.
Майло се тръшна за пореден път на канапето.
— Накратко, сведенията ми за Илейн Гутиерес са сведени до нулата. Което не значи, че тя задължително е била чиста вода ненапита.
— Тежък случай, Майло. Не се пришпорвай чак толкова.
— Странно, че го чувам от твоите уста. Майка ми ми го казваше често. По-спокойно, Майло Бърнард. Не бъди чак такъв профекцианист — тя така си мислеше, че се произнася думата. Въобще цялото ми семейство си имаше традиции в себеподценяването. Майка ми например беше прекъснала училище в десети клас, за да работи в някаква леярна, да мие пластмасови чинии, да гледа тъпи сериали по телевизията и да слуша скучни проповеди в църквата.
Майло отвърна поглед от мен и впери очи в стената. Беше му дошло твърде много. Най-добрата терапия за него в този момент може би щеше да бъде да го оставя за малко насаме, но аз не се сдържах и му показах няколко прости упражнения за релаксация. След тях и след като свива и разтваря в продължение на пет минути огромните си юмруци, моят най-добър приятел придоби далеч по-човешки вид.
— Колко ви дължа за терапията, докторе?
Замислих се за минута.
— Вечеря. На свястно място.
Той стана, протегна се и изръмжа като мечка.
— Какво ще кажеш за суши? Тая вечер се чувствам като истински варварин. Ще ги схрускам тия рибки, както са още живички, и окото няма да ми мигне.
Отидохме с колата до „Оомаса“ в Малко Токио. Ресторантът беше претъпкан, предимно с японци. Не беше баровско място, но определено стилно, а суши кухнята беше превъзходна.
— Онова момиче — каза Майло, след като се настанихме, — съквартирантката. Стори ми се, че тя може да ми помогне. Сигурно знае нещо за начина на живот на Илейн, а може би и за връзката й с Хендлър. Обаче страшно се беше стегнала, мътните я взели.
Той допи сакето си и махна за още една чаша. Питието пристигна и той гаврътна половината на един дъх.
Една сервитьорка, облечена с костюм на гейша, се приближи и ни предложи горещи кърпи. Избърсахме ръцете и лицата си. Усетих как порите ми се отварят, жадни за въздух.
— Предполагам, че си добър в разговорите с учители.
— Понякога учителите мразят психолозите, Майло. Гледат на нас като на дилетанти, които постигат бърз ефект с евтини трикове, докато те самите се скъсват да вършат черната работа.
— Виж ти. — Втората половина от сакето изчезна в гърлото му.
— Както и да е. Ще поговоря с нея, заради теб. Къде мога да я открия?
— В същото училище, където е преподавала и Гутиерес. — Майло ми написа адреса на една салфетка. — Името й е Ракел Очоа. И използвай служебната си карта.
Последва окуражително потупване по гърба.
Над главите ни се разнесе стържещо съскащ звук. Вдигнах очи и погледът ми срещна този на ухиления главен готвач, който точеше ножовете си.
Поръчахме си. Рибата беше прясна, оризът — малко по-сладък, отколкото го обичам. Хрянът в уасабито прочисти синусите ми. Хапнахме мълчаливо, под акомпанимента на самисен музика и чуждоземна гълчава.
12.
Събудих се вдървен като разсъхнала се бъчва. Повечето ми мускули сякаш бяха стегнати в железни менгемета — спомен от вчерашните танци с Ярослав. Превъзмогнах мускулната треска с трикилометров крос по ръба на каньона. После потренирах движения от карате на задната веранда, с което прекъснах малката утринна свада на два присмехулника, кацнали на един близък клон. Те ме огледаха с любопитство, а после започнаха да подхвърлят хапливи забележки по мой адрес.