— Само да ми слезете долу, малки гадинки такива! — изръмжах аз. — И веднага ще ви покажа с кого си имате работа.
Те ми отговориха с нов порой закачливи трели.
Денят вече добиваше реални очертания, а с него и задушаващите, мътни пипала на смога, които вече бяха плъзнали към околните възвишения. Гърдите ми пулсираха от болка заедно с останалата част от тялото ми. Към десет реших, че за днес ми стига толкова.
Възнамерявах да отида в училището на Ракел Очоа по време на обедната почивка, надявайки се, че тя ще бъде по-свободна. Оставаше ми време колкото за една гореща вана, студен душ и за старателно приготвена закуска, състояща се от омлет с гъби, препечени филийки, домати и кафе.
Облякох тъмнокафяви спортни панталони, жълтеникавокафяво кадифено яке, карирана риза и кафява плетена вратовръзка. Преди да тръгна, набрах телефонен номер, който вече бях научил наизуст. На другия край на линията Бонита Куин вдигна слушалката.
— Да?
— Госпожо Куин, Алекс Делауер е. Просто исках да се обадя, за да разбера как е Мелъди.
— Тя е добре. — Тонът й можеше да замрази бирата в половинлитрова халба. — Добре е.
Преди да успея да кажа каквото и да е, тя затвори.
Училището се намираше в една от обитаваните от средната класа части на града, но спокойно можеше да е и на всяко друго място. Беше просто една от добре познатите на всички ни цитадели на образованието, пръснати из града — бозава фасада и стил, с който би се гордял всеки щатски затвор. Наоколо — море от асфалт, оградено от триметрова телена ограда. Някой се бе опитал да придаде живец на сградата, окичвайки една от стените с безрадостна фреска, изобразяваща група играещи деца, но резултатът от това благородно начинание беше по-скоро жалък. Далеч по-добра работа в тази насока вършеха истинските деца, които търчаха наоколо, скачаха, гонеха се едни други, падаха и мигом се изправяха отново, крещяха като зли духчета, подхвърляха топки, оплакваха се на учителите си, седяха в кръг с протегнати към небето ръчички. Групичка учители с отегчени физиономии наблюдаваха отстрани този първичен детски хаос.
Изкачих се по централното стълбище и без проблеми намерих учителската стая. Вътрешното разпределение на училищното пространство е също тъй предсказуемо, както и еднотипния, безрадостен школски интериор.
Едно време се чудех защо всички училища, които съм виждал, са толкова отблъскващо грозни и с такава потискаща атмосфера, докато не започнах да излизам с една медицинска сестра, чийто баща бе шеф на фирма, строила училища за щата през последните петдесет години. Тя изпитваше доста смесени чувства към него и затова често го споменаваше. Той често се напивал и изпадал в меланхолични настроения, мразел жена си и децата си. За него животът бил просто низ от разочарования. Истински Франк Лойд Райт.
Учителската стая миришеше на мастило за циклостил. Единствената й обитателка се оказа чернокожа жена, малко над четирийсетте, със строго изражение, закътана в антично канапе с издраскана дъбова ламперия. Показах й картата си, която не я трогна особено, и попитах за Ракел Очоа. Името също не й направи впечатление.
— Тя преподава тук. В четвърти клас — уточних аз.
— В обедна почивка сме. Потърсете я в учителската столова.
Учителската столова се оказа душно помещение с размери седем на пет метра, претъпкано със сгъваеми столове и маси. Около дузина учители обядваха, разговаряха, смееха се и дъвчеха.
— Търся госпожица Очоа.
— Няма да я откриете тук, миличък — отвърна ми едно яко женище с платинена коса.
Неколцина от учителите се засмяха. Оставиха ме за известно време да си стоя насред столовата и да се чудя какво толкова смешно съм казал, след което един младолик мъж с изморен поглед ми каза:
— Стая 304. Евентуално.
— Благодаря.
Излязох. Едва след като изминах половината коридор, ги чух отново да си приказват.
Вратата на стая 304 беше полуотворена. Влязох вътре. Редици празни чинове бяха окупирали всеки свободен милиметър, с изключение на последните два-три метра, отделени за учителското бюро — метален паралелепипед, зад който седеше жена, потънала в работата си. И да ме беше чула да влизам, не го показа по никакъв начин. Просто продължи да чете, да прави някакви бележки и да задрасква грешките. До десния й лакът лежеше затворена кафява кесия. През прашните прозорци струеше светлина, разпадаща се на бляскави, танцуващи във въздуха кръгове. Спокойствието, което излъчваше стаята, беше в пълен дисонанс със суровото безличие на нейния интериор — безлични бели стени, черна дъска, белязана тук-там от тебеширени облаци, прашасал американски флаг.