— Госпожице Очоа?
Лицето, което ме погледна, бе като копирано от фреска на Ривера. Бронзовомеден тен, изпъната свежа кожа, волеви, но елегантно изваяни черти, сочни устни, страстни тъмни очи, увенчани с изящно извити черни вежди. Косата й беше дълга и блестяща, разделена по средата и пусната свободно върху заоблените рамене. Ацтекска, испанска и някаква друга, непозната за мен кръв, се бяха слели в съвършена хармония.
— Да? — Гласът й беше нежен, но същевременно излъчваше сила и решителност. Част от враждебността, за която ми бе споменал Майло, се прояви мигновено. Замислих се дали пък не е от хората, които превръщат психологическата бдителност в истинско изкуство.
Приближих се, представих й се и показах служебната карта.
— Доктор по какво?
— Психология.
Тя ме погледна с презрение.
— Полицията не можа да се справи и затова сега ми праща психологическото си оръжие?
— Нещата не са толкова прости.
— Спестете ми подробностите. — Погледът й се върна на контролните работи.
— Просто искам да поговоря с вас за няколко минути. За вашата приятелка.
— Казах на детектива всичко, което знам.
— Просто искам да го чуя и аз.
— Прилив на служебен ентусиазъм? — Тя взе червения молив и започна да драска по листа. Изпитах искрено съжаление към хлапето, чиято оценка току-що бях смъкнал поне с една единица.
— Вижте, нямам намерение да ви прилагам изтъркана психотехника, ако от това се притеснявате и…
— От нищо не се притеснявам. Просто вече казах всичко, което знаех.
— Детективът не е на същото мнение.
Тя остави молива върху бюрото така, че графитът му се счупи.
— Лъжкиня ли ме наричате, господин доктор по психология? — Произношението й бе рязко и доста отчетливо, но все още с лек латиноамерикански оттенък.
Свих рамене.
— Титлите са без значение. От значение за нас сега е да научим възможно повече за Илейн Гутиерес.
— Елена — тросна ми се тя. — Нямам какво повече да ви кажа. Нека полицията си върши работата и да престане да праща изучените си копои на хора, които и без друго са твърде заети.
— Твърде заети, за да помогнат за разкриването на убиеца на най-добрата си приятелка?
Тя отметна глава назад. После отмести яростно един паднал върху челото й кичур.
— Моля ви, вървете си — каза тя през зъби. — Имам си работа за вършене.
— Да, знам. Вие дори не обядвате с останалите учители. Твърде отдадена сте на работата си, твърде сериозна — наложило ви се е да бъдете такава, за да се измъкнете от гетото — и това ви поставя над нормите на обикновената учтивост.
Тя скочи от мястото си. Беше не по-висока от метър и шейсет. За миг си помислих, че ще ме зашлеви, защото изпънатата й дясна ръка се изнесе леко назад. Но тя успя все пак да се овладее и просто се втренчи в мен.
Усетих как ме залива вълна от ненавист, но въпреки това не отместих погледа си. Ярослав сигурно би бил горд, ако можеше да ме види в този момент.
— Заета съм — каза тя накрая, но в гласа й вече се бе появила едва доловима умолителна нотка. Сякаш се опитваше да убеди сама себе си, че наистина е така.
— Не ви каня на околосветско пътешествие. Просто искам да ви задам няколко въпроса за Елена.
Тя седна.
— Що за психолог сте вие? Не говорите като такъв.
Разказах й накратко и малко мъгляво за това, как съм се замесил в разследването. Тя ме изслуша внимателно и — както ми се стори — поомекна.
— Детски психолог. Човек като вас би ни свършил добра работа тук.
Огледах класната стая и преброих четирийсет и шест чина, набутани в пространство, разчетено за двайсет и осем.
— Не знам как бих могъл да ви помогна. Не боравя с огнестрелно оръжие.
Тя се засмя, но на мига осъзна какво прави и смехът й секна.
— Няма смисъл да говорим за Елена. Тя просто загази заради връзката си с този… — Гласът й потрепери.
— Знам, че Хендлър е бил боклук. Детектив Стърджис — едрият мъжага, който е говорил с вас — също знае. Най-вероятно и вие имате пълното право да си го мислите. Тя е била невинна жертва. Но нека заедно да се убедим в това, става ли?