— Често ли го правите? Често ли работите за полицията? — опита да се измъкне тя.
— Не. Пенсионирах се.
Тя ме изгледа недоверчиво.
— На вашата възраст?
— Просто се съсипах от работа.
Уцелих десетката. Тя също се поотпусна и в погледа й се появи едва забележим израз на нормална човешка тъга.
— Де да можех и аз да си го позволя. Да се оттегля за малко.
— Чудесно ви разбирам. При тази бюрокрация работата ви сигурно е истинска лудница. — Тук импровизирах. Повечето учители се оплакват от бюрокрацията. Ако не се хванеше и на това, значи едва ли щях да успея да изкопча нещо по-сериозно.
Тя ме огледа изпитателно. Явно искаше да разбере дали не опитвам да се държа покровителствено.
— И сега не работите? Абсолютно нищо?
— Давам консултации от време на време и се занимавам с инвестиции. Засега и това ми стига.
Поприказвахме си известно време за пропуските в образователната система. Тя избягваше умело конкретните уточнения. Повечето й констатации се движеха в рамките на популярната социология — колко отвратително било нежеланието на родителите да се обвързват емоционално и интелектуално с децата си, колко трудно е да се преподава на деца, дошли от разбити семейства, как учителите били принудени непрекъснато да се борят с армия бюрократи, които се притеснявали само за безпроблемното си пенсиониране, и накрая за това, че учителската заплата е по-ниска от тази на боклукчиите. Ракел Очоа беше едва на двайсет и девет, но — както сама ми призна — се бе простила и с последните жалки трошици идеализъм, останали й след преместването от Източен Лос Анджелис в англоговорещата среда на буржоазните квартали на града.
Оказа се, че далеч не е толкова затворена, колкото изглеждаше на пръв поглед. Тя говореше и говореше, тъмните й очи проблясваха, ръцете й жестикулираха трескаво като крилете на подплашена птица, а аз седях до нея и слушах като примерен учителски домашен любимец. От време на време подхвърлях по някой коментар или просто кимах с разбиране. Част от всичко това беше добре премерена провокация от моя страна — аз все пак исках да науча нещо повече за Елена Гутиерес — но всъщност май психотерапевтът от доброто старо време взе връх над новото ми аз.
Тъкмо започвах да си мисля, че съм успял, когато иззвъня звънецът. Тя отново се превърна в учителката, която бях заварил в класната стая.
— Трябва да си вървите. Децата ще се върнат всеки момент.
Станах и се надвесих над бюрото й.
— А ще можем ли да поговорим по-късно? За Елена.
Тя се поколеба и прехапа леко устни. По коридора се разнесе детска гълчава и шум от тичащи крачета.
— Добре. Аз свършвам в два и половина.
Покана да пийнем по чашка в някой бар едва ли щеше да бъде уместна, поне не според нея. Придържай се към служебните си задължения, Алекс.
— Благодаря ви. Ще ви изчакам на изхода.
— Не, по-добре на учителския паркинг. От южната страна на сградата е.
Колата й се оказа прашна бяла вега. Тя ме поведе към нея, понесла камара от книги и книжа, която стигаше чак до брадичката й.
— Да ви помогна ли?
Тя ми предаде товара, който ми се стори тежък като средно голям акумулатор. Около минута й беше необходима, за да намери ключовете си. Забелязах, че си е сложила грим — сенки, които подчертаха дълбочината на очите й. Изглеждаше на не повече от осемнайсет.
— Още не съм обядвала — каза тя. Прозвуча ми по-скоро като предложение, отколкото като оплакване.
— А кафявата кесия?
— Изхвърлих я. Сандвичът и без това беше отвратителен. В ден като днешния сигурно щеше да ми дойде в повече. Има една добра закусвалня близо до Уилшър.
— Да отидем с моята кола.
Тя погледна вегата.
— Ами да, защо не. И без това резервоарът ми е почти празен. Сложете ги на предната седалка. — Изпълних нареждането и тя заключи колата. — Но обяда ще си го платя аз.
Тръгнахме пеш. Отведох я до моята севиля и когато я видя, тя вдигна учудено вежди.
— Изглежда услугите ви са скъпоплатени.
— Понякога просто имам късмет.
Тя потъна в меката кожена тапицерия и пое дълбоко въздух. Седнах зад волана и запалих двигателя.
— Размислих — каза тя. — Вие ще платите за обяда.
Тя се хранеше със същата педантичност, с която най-вероятно изпълняваше и учителските задължения — наряза пържолата си на малки късчета, всяко от които внимателно поставяше в устата си, като не пропускаше да избърше устните си със салфетката на всяка трета хапка.