— Тя беше най-добрата ми приятелка — каза Ракел, но преди това не пропусна да остави вилицата си на масата. — Израснахме заедно в Източен Лос Анджелис, а Рафаел и Анди, нейните братя, си играеха с Мигел. — При споменаването на името на нейния мъртъв брат очите й се замъглиха и придобиха твърдостта на обсидиан. Бутна чинията си леко встрани. Беше изяла около четвърт от порцията. — Когато се преместихме в Ико Парк, семейство Гутиерес също дойдоха с нас. Момчетата все се замесваха в някоя бъркотия — дребни прегрешения, сбивания. Ние с Елена бяхме добрите момичета. Всъщност дори малко се престаравахме. Монахините много ни обичаха. — Тя се усмихна. — Бяхме като сестри. И като при всички сестри и ние се съревновавахме, кажи-речи, във всичко. Но тя винаги изглеждаше по-добре от мен.
Тя долови съмнението в погледа ми.
— Наистина. Аз бях доста мършаво дете. Елена беше по-женствена, с по-меки черти. Момчетата вървяха по петите й с изплезени езици. Дори когато беше още само на единайсет или дванайсет. Ето. — Тя бръкна в чантата си и извади от там една снимка. Още запечатани на лента спомени.
— Тук сме аз и Елена. В гимназията.
Две момичета се бяха облегнали на нашарена с графити стена. И двете бяха облечени с униформите на католическото училище — бели блузки с къси ръкави, сиви поли, бели чорапи и сандали. Едното беше мъничко, слабо и мургаво. Другото — с около една глава по-високо от приятелката си — беше с учудващо светла кожа.
— Руса ли беше?
— Странно, нали? Без съмнение заслуга на някой германски изнасилвач в периода след войната. По-късно косата й съвсем изсветля — типичното американско момиче мечта. Тя стана по-изискана, смени си името на Илейн, пръсна куп пари за дрехи и кола. — Тя осъзна, че критикува мъртвата си приятелка и бързо смени тона. — Но под всичко това тя си остана човек с характер. Беше наистина родена учителка, а такива не се раждат често. Водеше класовете за обременени.
Класовете за обременени включват ученици, които не са бавноразвиващи се, но въпреки това срещат сериозни проблеми в обучението си. Тази категория обхваща деца с изключително широк диапазон на проблемите — като се започне от всевъзможни трудности с възприемането и се стигне до емоционални травми със сериозни поражения върху детската психика. Преподаването в тези класове е изключително трудно. В зависимост от мотивацията, енергията и таланта на учителя, то може да се превърне както в предизвикателство, така и в непрекъснат тормоз за него.
— Елена беше просто невероятна в умението си да стимулира децата, дори онези, с които никой не искаше да си губи времето. Търпението й беше наистина пословично. Като я погледне човек, не би си помислил нещо подобно. Тя беше… фрапантна. Използваше доста грим и умееше да се облича така, че да подчертае фигурата си. Понякога приличаше на модел. Но това не й пречеше да легне с децата на пода, без да се замисли, че ще изцапа ръцете си. Успяваше някак да влезе в сърцата им, вероятно защото беше толкова отдадена на работата си. Децата я обожаваха. Вижте.
Още една снимка. Гутиерес, обградена от група деца. Тя беше коленичила. Някои от хлапетата се катереха по нея, ухилени до уши, други дърпаха полата й, а трети просто бяха положили главици в скута й. Висока, чудесно сложена жена, по-скоро симпатична, отколкото красива, с открит, искрен поглед. Ефектно подбраната й прическа и русата коса контрастираха чудесно с латиноамериканските черти на овалното й лице. Всъщност чертите й бяха по-скоро на калифорнийско момиче, от тези, които очакваш да видиш по-скоро на плажа, отколкото където и да е другаде. Момиче от реклама на кока-кола.
Ракел Очоа взе снимката от ръцете ми. Стори ми се, че долових ревност в погледа й.
— Тя е мъртва — каза тя, прибра снимката в чантата си и после се намръщи, сякаш бях извършил някакво светотатство.
— Децата, изглежда, наистина са я обичали много — казах аз.
— Така беше. Сега докараха някакъв старчок, който пет пари не дава за преподаването. Точно него ли намериха, на мястото на Елена…
Ракел се разплака и прикри лицето си с носна кърпичка. Крехките й рамене се разтрепериха и тя се смъкна в стола си, сякаш искаше да се скрие.
Станах, отидох до нея, седнах на съседния стол и я прегърнах през раменете. Стори ми се крехка като изтъкана от паяжина.