— Е… — каза тя.
— Благодаря ви още веднъж.
— Няма защо. Ако имате други въпроси, на ваше разположение съм. — Това си беше почти стопроцентова покана за следваща стъпка, което само ме натъжи, защото знаех, че не мога да направя нищо повече за нея.
— Благодаря.
Тя се усмихна и ми протегна ръка. Поех я, като внимавах да не я задържа прекалено дълго.
13.
Никога не съм вярвал особено в съвпаденията. Може би защото усещането, че животът се ръководи от непредсказуемите сблъсъци на молекулите, се е вклинило твърде дълбоко в професионалните ми възприятия. В края на краищата ние, психолозите, прекарваме по-голямата част от времето си, опитвайки се да докажем на хората, че са способни на промяна, която всъщност е пълна илюзия. Но дори да бях склонен да отдам дължимото на Предопределението, пак щеше да ми е трудно да погледна като на съвпадение на факта, че Кари или Кори Немет, сега мъртъв, ученик на Елена Гутиерес, също мъртва, е живял в дома за сираци, където Морис Бруно, също мъртъв, е давал доброволни дежурства.
Беше крайно време да науча повече за „Ла Каса де лос Ниньос“.
Прибрах се вкъщи и прерових кутиите, които бях складирал в гаража си, след като престанах да практикувам, и накрая открих бележника с телефоните от стария ми кабинет. Намерих номера на Оливия Брикермън от отдела за социални грижи и й се обадих. Оливия знаеше за детските домове повече от всеки друг в този град.
Запис ми отговори, че номерът на телефона е сменен. Набрах новия номер и друг запис ме помоли да почакам. Междувременно по линията тръгна някакво парче на Бари Манилоу. Чудех се дали общината му плащаше за това.
— Отдел за социални грижи.
— Търся госпожа Брикермън.
— Един момент, сър. — Последваха още две минути с парчето на Манилоу. — Тя вече не работи за нас.
— А можете ли да ми кажете как да я намеря?
— Един момент. — Този път трябваше да изслушам кой е композирал и изпял тази прекрасна песен. — Госпожа Брикермън работи за психиатричния медицински екип на Санта Моника.
Е, Оливия най-после бе напуснала държавния сектор.
— А можете ли да ми дадете телефона й там?
— Един момент, сър.
— Много съм ви задължен. — Затворих слушалката и открих телефона в указателя. Адресът беше на Бродуей, там където Санта Моника се спуска към Винъс, недалеч от студиото на Робин. Обадих се.
— Психиатричен медицински екип на Санта Моника.
— Госпожа Брикермън, ако обичате.
— А за кого да предам?
— Доктор Делауер.
— Един момент.
Тишина. Каква благодат.
— Алекс! Как си?
— Чудесно, Оливия, а ти?
— Много добре, много добре. Мислех, че си някъде из Хималаите?
— И от къде на къде?
— Ами нали хората ходят там, когато искат да открият себе си — на някое място с много кислород, където белобради старци седят по върховете на планините, дъвчат туикс и си четат сутрешния вестник?
— Това беше през 60-те, Оливия. През 80-те хората си седят у дома и се топят в горещи вани.
— Ха!
— Как е Ал?
— Все същия невероятен екстроверт. Тая сутрин пак го оставих надвесен над шахматната дъска да мърмори нещо за някаква си гениална защита на Пакистани.
Нейният мъж Албърт Д. Брикермън, беше редактор на шах рубриката на „Таймс“. За петте години познанство, не бях го чувал да каже повече от десетина думи наведнъж. Беше ми наистина трудно да си представя какво общо помежду си са намерили той и Оливия, Мис Очарование от 1930, което да ги задържи заедно чак до средата на осемдесетте. Но фактът си беше факт, те бяха женени вече трийсет и шест години, бяха отгледали четири деца и изглеждаха доволни от съвместния си живот.
— Значи най-после се измъкна от „Социални грижи“?
— Да, не е за вярване, нали? Но чудеса стават.
— И какво те накара да предприемеш промяната в живота си?
— Честно казано, Алекс, щях да остана. Системата наистина вонеше ужасно, но коя система не вони? Продължавах да вярвам, че върша едно благородно дело, но историите ставаха все по-тъжни и все по-дълги. Пълна мизерия. А с орязването на фондовете хората при нас ставаха все по-малко и накрая всички започнахме да полудяваме. После наръгаха с нож едно от нашите момичетата насред офиса. Сега вече си имаме бодигардове навсякъде. Аз лично съм свикнала, нали съм израснала в Ню Йорк. После един мой племенник, синът на сестра ми Стийв, завърши Медицинския институт и реши да стане психиатър. Можеш ли да повярваш, още един психиатър в семейството. Баща му е хирург и това явно е бил най-безболезненият начин да му се опълчи. Както и да е. Та двамата с него винаги сме били много близки и си приказвахме на шега, че като си осигури стабилна практика, със сигурност ще измъкне леля си Ливи от „Социални грижи“, за да работим заедно. Не е за вярване, но той наистина го направи. Написа ми писмо. Идвал в Калифорния, за да работи за някакъв екип, а на тях им трябвал социален работник. И ето ме сега с изглед към океана, работя заедно с малкия Стиви. Е, разбира се, не го наричам така пред другите.