— Това е страхотно, Оливия. Изглежда, наистина си щастлива.
— Да, щастлива съм. Обядвам на плажа, чета книга, хващам тен. След двайсет и две години най-после започвам да разбирам какво значи да живееш в Калифорния. Ще взема и на ролери да се кача, тъй да знаеш.
Представих си Оливия, която в общи линии имаше фигурата на Алфред Хичкок, на ролкови кънки и не можах да не се засмея.
— А, смей се ти, но само чакай да видиш! — Тя също се засмя. — Дотук с автобиографичните забележки. Какво мога да направя за теб?
— Трябва ми малко информация за едно място — „Ла Каса де лос Ниньос“, в Малибу.
— Сиропиталището на Маккафри? Да не смяташ да пратиш някой там?
— Не. Дълго е за разправяне.
— Ами, виж тогава, щом е толкова дълго, защо не ми дадеш възможност да поровя из файловете си? Ела довечера вкъщи и ще ти дам резултатите. Не сме те виждали от толкова време.
— Какво ще готвиш?
— Щрудел, пирожки, сладки с плодове.
— Добре. По кое време?
— Към осем. Нали помниш къде живеем?
— Не е минало чак толкова време, Оливия.
— Два пъти повече, отколкото си мислиш. Виж, не искам да ти се натрапвам, но ако все още си нямаш приятелка, познавам едно чудесно момиче. Психоложка, работим заедно. Голяма сладурана е. Ще ви се родят страхотни дечица.
— Благодаря ти, но си имам приятелка.
— Чудесно, доведи и нея.
Брикермънови живееха на „Хейуърф“, недалеч от Феърфакс, в малка тухлена къща в испански стил. Чудовищният крайслер на Оливия беше паркиран отпред.
— Какво ще правя тук аз, Алекс? — попита ме Робин, когато наближихме портата.
— Обичаш ли шаха?
— Не знам дори правилата.
— Не се притеснявай. Това не е къща, в която трябва да се съобразяваш какво говориш. Всъщност ще си истинска късметлийка, ако ти се удаде шанса въобще да кажеш нещо. Хапни си от сладкишите. Забавлявай се.
Целунах я и натиснах звънеца.
Вратата отвори Оливия. Беше си все същата — може би напълняла с два-три килограма — същата засукана прическа, същото открито, усмихнато лице. Протегна ръце да ме прегърне и аз се озовах в гръд колкото малко канапе.
— Алекс! Обръснал си брадата — с нея приличаше на Кърк Дъглас. Сега приличаш на дипломат. — Тя се усмихна на Робин и аз ги представих една на друга.
— Много ми е приятно. Вие сте голяма късметлийка — Алекс е чудесно момче.
Робин се изчерви.
— Влизайте.
Къщата ухаеше на сладкиши. Ал Брикермън, белокос, с внушителна брада, седеше насред дневната, приведен над шахматна дъска от абанос и слонова кост. Около него цареше пълен хаос — книги по лавици или нахвърляни по земята, всевъзможни вехтории, снимки на децата и внуците, сувенири.
— Ал, Алекс и неговата приятелка са тук.
— Хм — изръмжа той и вдигна ръка, без да откъсва поглед от фигурите на дъската.
— Радвам се да те видя отново, Ал.
— Хм.
— Пълен шизоид — довери Оливия на Робин, — но в леглото е като динамит.
Тя ни въведе в кухнята. Стаята беше точно такава, каквато е била и преди четирийсет години, когато е била построена къщата. Жълти подови плочки с кафеникав кант по ръба, тясна порцеланова мивка, первази, пълни със саксии, стари печка и хладилник, марка „Кенмор“. Над вратата, водеща към верандата, висеше керамична табела с надпис: „Как да се рееш като орел, когато си заобиколен от гъски?“.
Оливия забеляза, че го чета.
— Подарък за напускането на „Социални грижи“. Сама си го подарих. — Тя донесе поднос с все още топли сладки. — Ето, опитайте ги, преди да съм ги изяла. Разраствам се като Цепелин. — И тя се потупа по задните части.