— Жена и половина — казах аз и тя ме щипна по бузата.
— Ммм, тези са страхотни! — каза Робин.
— Жена с вкус. Ето, седнете тук.
Издърпахме си от столовете около кухненската маса и се настанихме пред подноса със сладки. Оливия хвърли поглед на фурната и след това се присъедини към нас.
— След около десет минути ще има и щрудел. С ябълки, стафиди и смокини. Смокините са идея на Албърт. — Тя посочи с палец към дневната. — От време на време съвсем изключва. И тъй, ти искаше да научиш нещо повече за „Ла Каса де лос Ниньос“. Не че ми влиза в работата, но би ли ми казал защо?
— Във връзка с една работа, която върша за полицейското управление.
— За полицията? Ти?
Разказах й за случая, като избягнах най-неприятните детайли. Тя вече познаваше Майло, двамата се бяха сближили, но не знаех докъде всъщност е стигнало приятелството им.
— Той е приятно момче. Трябва да му намериш някоя хубава жена, като тази, която си намерил за себе си. — Тя се усмихна на Робин и й подаде още една бисквита.
— Извинявай, Робин, но понякога, като се разприказвам, просто не мога да спра. След всичките часове, прекарани в слушане на клиентите и в кимане. Както и да е, Алекс, тези въпроси за „Ла Каса“, Майло ли те накара да ги зададеш?
— Не съвсем. Следвам собствените си догадки.
Тя погледна към Робин.
— Нашият Фил Марлоу, а?
Робин я погледна безпомощно.
— Това опасно ли е, Алекс?
— Не. Просто искам да проверя някои неща.
— Да внимаваш, чуваш ли какво ти казвам? — Тя ме стисна за бицепса. Хватката й беше като на борец. — Моля те, миличка, повтаряй му по-често да се пази.
— Опитвам, Оливия, но не мога да го контролирам.
— Знам. Тези психолози са си въобразили, че само те могат да дават съвети. Но чакай аз да ти разкажа за този хубавец тук. Запознахме се с него, когато го бяха назначили за три седмици като стажант към „Социални грижи“, за да се научи как живеят бедняците. Отначало се държеше малко надменно, но аз разбрах, че в него има нещо особено. Беше наистина ужасно интелигентен. Освен това беше способен на състрадание. Проблемът му бе, че искаше твърде много от себе си, насилваше се. Вършеше два пъти повече работа от който и да е друг и пак си мислеше, че нищо не върши. Изобщо не бях изненадана, когато излетя като ракета в стратосферата на успеха — титла, издадени книги и всичко останало. Но продължавах да се притеснявам, че ще се съсипе.
— И беше права, Оливия — признах си аз.
— Помислих си, че е заминал за Хималаите или нещо подобно. — Тя се засмя и продължи, без да отмества поглед от Робин: — Не за друго, ами за да се намръзне достатъчно, за да може после да хареса Калифорния, като се върне. Вземайте от сладките.
— Аз преядох — каза Робин и докосна плоското си коремче.
— Сигурно имаш право, фигурата преди всичко, стига да я има човек. Кажи ми, миличка, ти обичаш ли го?
Робин ме погледна. После ме прегърна с една ръка.
— Да.
— Чудесно, обявявам ви за съпруг и съпруга. Него никой не го пита.
Тя стана, отиде до фурната и надзърна през стъклото на капака.
— Още няколко минутки. Според мен на стафидите им трябва повече време, за да се опекат.
— Оливия, щеше да ми разказваш за „Ла Каса“.
Тя въздъхна и внушителните й гърди се надигнаха като приливна вълна.
— Добре. Явно сериозно си решил да се правиш на полицай. — Тя седна. — След като ми се обади, прегледах набързо старите файлове и извадих всичко, което би могло да ти свърши работа. Искате ли кафе?
— Да — каза Робин.
— И аз ще пийна.
Оливия се върна с три димящи чаши, сметана и захарница върху порцеланов поднос с гледка от Йелоустоун Парк.
— Кафето ти е чудесно, Оливия — каза Робин след първите две-три глътки.
— „Кона“. От Хаваите. И роклята ми е оттам. По-малкият ми син, Габриел, живее там. Занимава се внос и износ. Доста добре се справя.
— Оливия…
— Добре, добре. „Ла Каса де лос Ниньос“. Детски дом. Основан през 1974 от преподобния Огъстъс Маккафри като убежище за деца, останали без дом. Това го пишеше в брошурата.
— А тази брошура в теб ли е?
— Не, в офиса е. Искаш ли да ти пратя копие?
— Няма смисъл. Що за деца попадат там?
— Малтретирани или занемарени деца, сираци, избягали от домовете си. Едно време ги вкарваха в затворите и изправителните домове, но добре че вече е пренаселено с четиринайсетгодишни убийци, изнасилвачи и крадци, затова сега им търсят домове като „Ла Каса“. В общи линии, подобни домове прибират деца, които никой не иска, включително за осиновяване. Повечето от тях имат здравословни и психологически проблеми — парализирани, глухи, слепи, бавноразвиващи се. Част от тях са твърде големи, за да ги поиска някой за осиновяване. Има също и деца с майки, които излежават присъди — най-вече алкохолички и наркоманки. Опитвахме се да ги настаним в нормални семейства, но често никой не ги искаше.