— Как се финансира домът?
— Алекс, така както стоят нещата с щатските фондове, човек би могъл да измъкне и по хиляда долара месечно за дете, стига да знае къде да натисне. За децата с недъзи пък се дава още повече, нали трябва да се плащат и допълнителните услуги. Като капак на всичко чувам, че Маккафри бил малък бог в привличането на частни дарения. Той има стабилни връзки. Така например си е осигурил земята, на която е построен домът. Тези двайсет акра в Малибу са принадлежали на правителството. Там са интернирали японците по време на Втората световна война. После са направили трудов лагер за всевъзможни отрепки. Маккафри успял да убеди властите да му дадат мястото на разсрочено изплащане — за срок от деветдесет и девет години със символична лихва.
— Сигурно е доста сладкодумен.
— Такъв е. Едно добро старо момче. Бил е мисионер в Мексико. Разбрах, че и там основал подобен дом.
— И защо се е върнал?
— Кой знае? Може климатът да не му е действал добре. Може да се е затъжил за „Кентъки Фрайд чикън“, макар да разбрах, че и в Мексико вече имат.
— А какво ще ми кажеш за дома? Свестен ли е?
— Нито едно от тези места не е прекалено хубаво, Алекс. Идеалното място за едно сираче е спретнатата къща в провинцията с жив плет и просторна ливада наоколо. С голямо рижо куче и най-вече с мама и татко. В действителност само в окръг Лос Анджелис регистрираните деца, които спадат към тази категория, са над седемнайсет хиляди. Седемнайсет хиляди нежелани от никого деца! Системата ще ги погълне по-бързо, отколкото можем да си представим. Светът е станал отвратително място напоследък.
— Това направо не е за вярване — каза Робин. Лицето й изразяваше искрена загриженост.
— Ние се превърнахме в общество на детемразци, миличка. Все повече и повече от тях биват всячески пренебрегвани. Хората първо зачеват деца и после започват да съжаляват за това. Родителите не искат да носят отговорност за тях и затова прехвърлят топката на правителствените служби. Ами абортите? Дано не обиждам някого от вас, но какво всъщност са абортите? Просто още един начин да бъде избегната отговорността. Да не говорим, че това си е детеубийство, в един или друг смисъл. Не знам, може би всъщност е по-добре, отколкото да ги родиш и после да искаш да се отървеш от тях. — Тя избърса потта от горната си устна с книжна салфетка. — Извинете ме, нещо ме е прихванала ораторската мания.
Изправи се и приглади роклята си.
— Да видим сега какво става с щрудела.
Тя се върна с димяща тавичка в ръце.
— Внимавайте, защото е горещ.
Двамата с Робин се спогледахме.
— Изглеждате толкова сериозни. Май ви развалих апетита с тежки приказки.
— Не, Оливия. — Взех си резен от щрудела и го опитах. — Страхотен е. Освен това съм съгласен с теб.
Робин изглеждаше мрачна. Бяхме обсъждали въпроса с абортите много пъти, без някой от двама ни да се съгласи с другия.
— И за да отговоря на въпроса ти, мястото наистина е свястно. Докато бях още в „Социални грижи“, за него не бе постъпило нито едно оплакване. Не липсват основните неща, чисто е, а околността е наистина красива. Повечето от тези деца са виждали планина само по телевизията. Карат децата с автобус не само до държавните училища, но и на всякакви други места. Едва ли им се отделя някакво специално внимание, но Маккафри никога не ги оставя гладни или боси. Защо искаш да знаеш толкова много за дома? Да не би смъртта на момчето да ти се вижда съмнителна?
— Не. Засега няма причина да подозирам каквото и да е. — Замислих се над въпроса й. — Не разполагам с нищо по-специално.
Хапнахме си от щрудела. Оливия викна към дневната:
— Ал, искаш ли малко щрудел? Със смокини е.
Аз поне не чух някакъв отговор, но тя сложи едно парче в малка чинийка и се отправи към дневната.
— Тя е много приятна — каза Робин.