Бонита Куин издаде странен писклив звук. Най-близкото сравнение, за което се сещам, е писъкът на жабите в психологическата лаборатория в университета, след като им прободяхме черепите с дълга игла.
— А как ще й се отрази цялата тая хипноза?
Превключих на служебния си тембър — тихото, упойващо мъркане, което всеки психолог довежда до съвършенство след десетина години практика. Обясних й, че хипнозата не е магия, а просто комбинация от съсредоточаване и дълбока релаксация, при която хората са в състояние да си припомнят нещата далеч по-ясно. Именно затова полицията е склонна да прибягва към хипноза при разпитите на някои свидетели. Добавих още, че хипнозата дава все добри резултати при децата, защото съзнанието им е по-разкрепостено. Успокоих я, че в този метод няма нищо болезнено и като цяло усещането е приятно за повечето деца, и че няма никаква опасност дъщеря й да действа против волята си.
— Всъщност хипнозата — завърших аз, — е самохипноза. Моята роля е само да помогна на дъщеря ви да направи нещо, което всъщност е съвсем естествено за нея.
Тя вероятно разбра около десет процента от обясненията, но като че ли думите ми й подействаха успокояващо.
— Значи казвате, че за нея е естествено. Сигурно е така, защото тя по цял ден си мечтае.
— Именно. Хипнозата е нещо подобно.
— Учителите непрекъснато се оплакват, била много разсеяна и това й пречело да учи.
Каза го така, сякаш очакваше от мен да й помогна.
Майло се намеси.
— Госпожо Куин, Мелъди сподели ли още нещо във връзка с това, което е видяла?
— Не, не. — Отново онова отривисто тръсване на главата. — Ние избягваме да го обсъждаме.
Майло измъкна бележника си и прелисти няколко страници.
— Според моите записки Мелъди не е могла да заспи и затова е седяла в дневната, т.е. тук, в около един часа сутринта.
— Тогава трябва да е било. Аз си лягам в единайсет и трийсет и се събуждам за една цигара в дванайсет и двайсет. Когато станах, тя още спеше и не я чух да шава, преди да ме е унесло. Ако се бе размърдала, щях да я чуя. Спим в една и съща стая.
— Разбирам. И тогава е видяла двама души, тук пише: „Видях големи хора“. Въпросът на следователя е бил: „Колко бяха, Мелъди?“, а тя е отговорила: „Двама, може би трима“. Когато я попитали как са изглеждали, тя казала само, че били тъмни. — Майло се обърна към мен: — Питахме дали са били чернокожи или латиноамериканци. Нищо. Само „тъмни“.
— Може да означава сенки. Всъщност може да означава всичко за едно седемгодишно дете — казах аз.
— Знам.
— Може да са били двама души или един човек и сянката му, или пък…
— Замълчи.
Или пък абсолютно никой.
— Тя невинаги казва истината.
Двамата като по команда се извърнахме към Бонита Куин. Тя бе използвала няколкото секунди, в които не й бяхме обръщали внимание, за да изгаси цигарата си и да запали нова.
— Не казвам, че е лошо дете. Просто невинаги казва истината. Не знам защо разчитате на нейните показания.
— Често ли ви лъже, или само когато й се налага, за да избегне някое наказание? — попитах.
— По-скоро второто. Когато не иска да я нашляпам, защото е счупила нещо. Казва ми: „Не бях аз, мамо“. Тогава здравата я пердаша. — Тя ме погледна, очаквайки да я укоря. — За това, че не казва истината.
— Имате ли си и други проблеми с нея? — попитах меко.
— Мелъди е добро момиче, докторе. Само дето е отнесена и не може да се съсредоточи.
— Така ли? — Трябваше да науча повече за това дете, щом се канех да го хипнотизирам.
— Концентрацията — това е основният й проблем.
Нищо чудно, че малката не може да се съсредоточи в този апартамент кутийка, където през целия ден гърмеше телевизорът. Жилищата сигурно бяха обитавани само от възрастни хора и затова детето е трябвало да не вдига много шум. Бях готов да се обзаложа, че Мелъди Куин прекарва по-голямата част от деня вкъщи, въпреки че в комплекса имаше три разкошни басейна и прекрасно оборудвана фитнес зала. Да не говорим, че океанът беше на около километър. Тези места за развлечение бяха за възрастните.
— Веднъж дори я водих на лекар, защото учителката й непрекъснато ми пращаше бележки за това, как Мелъди се въртяла на чина и че умът й вечно витаел някъде. Лекарят каза, че било свръхактивност. Нещо в мозъка.
— Свръхактивност ли?
— Точно така. Не се изненадах особено. Баща й не беше съвсем в ред. — Тя докосна с показалец слепоочието си. — Друсаше се и се наливаше с вино, докато… — Внезапно млъкна и се вгледа уплашено в Майло.