— Страхотно. Около три?
— Нека бъде в три.
— Знаете ли точния ни адрес?
— Не съвсем. В Малибу?
— В Малибу Каньон. — Той ми даде точни напътствия и добави: — Докато ни гостувате, ще можете да попълните нужните за кандидатстването документи. Във вашия случай, докторе, това ще бъде формалност, но ние тук сме свикнали да спазваме стриктно правилата. Освен това стандартните психологически тестове едва ли биха ни свършили добра работа, когато искаме да проучим психолог като вас, нали така?
— Не мисля така. Ако се окаже, че съм съставял лично някой от тях, просто ще се опитам да си внуша, че съм друг човек.
Той се засмя. Опитваше се да имитира колегиална солидарност.
— Някакви други въпроси?
— Нямам.
— Прекрасно. Ще се видим в три.
Образът на Малибу се е загнездил трайно в съзнанието на средния американец. Той е натрапван непрекъснато от екрана на телевизора, в кината, от клюкарските списания, от пощенски картички и безвкусните корици на евтините любовни романчета и тъй нататък, и тъй нататък. Безкрайни плажни ивици, лъщящи от плажно масло бронзови тела, волейбол на плажа, изсветлели от слънцето коси, любов сред дюните, богаташки вили за по няколко милиона долара, яркочервени корвети, водорасли, кокаин…
Всичко това съществува наистина. В някои части на Малибу.
Има обаче и друго Малибу, Малибу на каньоните и черните пътища, които се вият през хълмистите райони на Санта Моника. Това Малибу си няма океан. Малкото вода, която можете да видите там, се изчерпва с малките кални ручейчета, които пресъхват при първия по-сериозен скок на температурите. В тази част на Малибу, естествено, има и къщи, скупчени около главния път край каньона, но всичко останало — мили наред — е пустош. В по-дивите части на Малибу все още се чува ревът на пумите, а през нощта излизат глутници койоти, които се прехранват с опосуми, пилета и тлъсти жаби. Има и мрачни горички, пълни с тарантули и всевъзможни влечуги, най-вече змии, повечето от които отровни. А в забутаните ферми наоколо хората все още живеят с илюзията, че втората половина от двайсети век ги е подминала.
Има и много слухове, които се носят за това друго, безплажно Малибу. За ритуални убийства, организирани от сатанински секти. За трупове, които никога няма да бъдат открити. За хора, изгубили се по време на разходка, за които никой повече не чува нищо. Ужасяващи истории. Някои от тях сигурно са пълни измишльотини. Но други… кой знае?
Слязох от Пасифик Коуст Хайуей и поех към Рамбла Пасифика, където прекосих границата между двете Малибута. Севилята се катереше с лекота по стръмния склон. Слушах касета на Джанго Райнхард. Циганската музика си подхождаше чудесно с разстлалата се пред мен шир — серпентината на магистралата, атакувана безпощадно в един миг от неуморното слънце на Пасифика и засенчена в следващия от клоните на огромен евкалипт, обезводнена равнина от едната страна, отвесна пропаст — от другата. Път, който те пришпорва да продължаваш напред с обещания, които никога няма да спазиш.
Предишната вечер бях спал на пресекулки, обезпокояван неспирно от мисли за Робин и мен, от видения с детски лица, от образа на Мелъди Куин, от спомените за безбройните пациенти, с които си бях имал работа през годините и от картината на катастрофата, в която, някъде съвсем наблизо, бе загинал малкият Кори или Кари Немет. Чудех се какво ли е било последното нещо, което е видял, и най-вече какво ли го е довело посред нощ на този изоставен път.
Сега умората, подсилена от еднообразието на пътя, се разливаше бавно по гръбначния ми стълб и трябваше да се боря, за да не заспя на волана. Усилих касетофона почти докрай и отворих и двата предни прозореца. Въздухът беше свеж, макар в него да се долавяше слаб мирис на нещо горящо.
Толкова се бях съсредоточил в борбата си срещу съня, че за малко да изпусна табелата, която оповестяваше, че отбивката за „Ла Каса де лос Ниньос“ е след две мили.
Самата отбивка също се оказа трудно забележима — просто едно рязко, незначително на вид кривване от магистралата. Пътят беше тесен, толкова тесен, че две насрещно движещи се коли биха се разминали с мъка. Изкачваше се около половин миля под почти невъзможен наклон, който би разубедил почти всеки колебаещ се турист. Очевидно това място никога не се бе радвало на особена популярност сред почитателите на неделните пикници. Парче земя, подходящо за трудов лагер, за ферма, за затвор или за което и да е друго начинание, далече от нежелани любопитни погледи на непознати.