Пътят свършваше при една четириметрова бариера. С букви от полиран алуминий, високи по метър и половина, беше изписано името на дома — „Ла Каса де лос Ниньос“. Отдясно се извисяваше плакат, изобразяващ две огромни разтворени длани, в които бяха седнали четири деца — бяло, черно, кафяво и жълто. От другата страна на оградата се виждаше триметровата будка на пазача. Униформеният мъж вътре ме забеляза, наведе се над пулта си и от един говорител, прикрепен към бариерата, ме попита:
— Какво обичате? — Гласът прозвуча студено и механично, с металическа нотка в тембъра. Сякаш въобще не беше човешки глас, а по-скоро генерирано от компютър подобие на нормална реч.
— Доктор Делауер. Имам среща в три с господин Крюгер.
Бариерата се плъзна безшумно. Само след няколко метра ми се наложи да спра отново. Една пластмасова ръка на оранжеви и бели райета препречваше пътя ми.
— Добър ден, докторе.
Пазачът беше мустакат млад мъж с мрачен поглед и тъмносива униформа, която напълно подхождаше на погледа му. Служебната усмивка, в която взеха участие само устните му, никак не ме разведри. Той ме оглеждаше от глава до пети.
— Тим ви очаква в административната сграда. Продължете направо по алеята и после свийте вдясно. Можете да паркирате на паркинга за посетители.
— Благодаря ви.
— Няма защо, докторе.
Той натисна някакъв бутон и раираната ръка се вдигна за поздрав.
Административната сграда изглеждаше така, сякаш бе останала още от времето на лагера за интерниране на японци. Имаше типичния суров, безличен и застрашителен облик на армейските постройки, но бе пребоядисана в безоблачно синьо и захарно розово. Стените на приемната бяха облицовани с евтина имитация на дъбов фурнир. Посрещна ме самата добродушна баба от детските приказки, облечена с работна престилка с неопределен цвят.
Представих се и тутакси бях възнаграден с една добродушна усмивка.
— Тим ще дойде всеки момент. Моля, заповядайте, настанете се удобно.
Наоколо нямаше почти нищо интересно за гледане. Евтините репродукции по стените бяха от тези, които обикновено се използват за крайпътните мотели. Имаше прозорец, но през него се виждаше само паркингът. В далечината зърнах гъста гора — евкалипти, кипариси и кедри. Накрая се примирих и опитах да отвлека вниманието си с един брой на „Калифорния Хайуей“ отпреди две години.
Не ми се наложи да чакам дълго.
Около минута, след като седнах, вратата на кабинета се отвори и в рамката й се появи млад мъж.
— Доктор Делауер?
Станах.
— Тим Крюгер.
Здрависахме се.
Той беше нисък, между двадесет и пет и тридесетгодишен, с телосложение на борец, подплатено с мускули по всички стратегически точки. Лицето му беше с правилни черти, но твърде безстрастно, почти като маска. Волева брадичка, малки уши, правилен нос, здравословен тен на човек, прекарващ доста време на открито, жълто-кафяви очи и ниско чело, скрито почти изцяло под вълнист рус перчем. Беше облечен със спортни панталони с пшеничен цвят, светлосиня риза с къси ръкави и вратовръзка в синьо и кафяво. На джобчето на ризата му беше закачена карта с надпис: „Т. Крюгер, МХН3, психолог, директор“.
— Очаквах, че сте по-възрастен, докторе. Казахте ми, че сте се оттеглили.
— И не ви излъгах. Предпочетох да го направя по-рано, докато все още мога да му се насладя.
Крюгер се засмя сърдечно.
— Имате право. Надявам се, че ни открихте сравнително лесно?
— Разбира се. Вие ме насочихте право към целта.
— Чудесно. Тогава бихме могли да започнем с посещението, ако нямате нищо против. Преподобният Гюс трябва да е някъде из района. Ще се срещне с вас в четири.
Той ми отвори услужливо вратата.
Прекосихме паркинга и тръгнахме по алея, покрита със ситен чакъл.
— „Ла Каса“ — започна моят водач, — е разположена върху площ от двайсет и седем акра. Ако поспрем точно тук, ще можете да огледате спокойно целия район.
Бяхме се изкачили на върха на малко възвишение, от което се виждаха сгради, игрална площадка, криволичещи пътеки, всичко това на фона на далечните планински склонове.
— От всичките двайсет и седем са застроени и облагородени едва пет. Останалата част е дива природа, тъй като смятаме, че така е най-добре за децата, повечето от които идват от вътрешността на града. — От върха можех да различа силуетите на множество деца — едни играеха с топка, други седяха на тревата. — На север се намира Долината, както я наричаме тук. В момента по-голямата й част е обрасла с люцерна и плевели, но смятаме още това лято да започнем засаждането на зеленчуци. — Крюгер ми посочи гората, която бях видял през прозореца на приемната. — Това е защитен резерват, чудесен за излети сред природата. Разнообразието на животинския свят там е просто изумително. Аз лично съм роден в Североизтока и преди да дойда тук, си мислех, че най-девственото място в Калифорния е Сънсет Стрип.