Аз се усмихнах.
— Тези сгради там са спалните помещения.
Крюгер се завъртя и ми посочи група сглобяеми войнишки бараки, боядисани в същата жизнерадостна гама като административната сграда.
Той се обърна отново и аз неволно проследих с поглед траекторията на пръста му.
— Това е нашият басейн с олимпийски размери. Построен с дарението на „Маджестик Ойл“. — Басейнът проблясваше в зелено като правоъгълна купа, напълнена с десертно желе. Един самотен плувец се плъзгаше по повърхността, оставяйки след себе си пенеста следа. — А това там са лечебницата и училището.
Забелязах група зидани сгради в далечния край на комплекса, близо до гората. Той не си направи труда да ми обясни какво представляват те.
— Да хвърлим един поглед на спалните помещения.
Последвах го надолу по хълма. Дори тук тревата беше добре поддържана. Въобще цялото място кипеше от живот и навсякъде, поне привидно, цареше желязна организация.
Крюгер вървеше пред мен с широки, мъжествени крачки, вирнал брадичка срещу вятъра, като не спираше да ме засипва с факти и цифри и да ми разяснява философията, залегнала в основата на „Ла Каса“. Той беше във възторг от всичко наоколо — от работата си, от преподобния Аугустус, от децата. Единствените минорни нотки в гласа му прозвучаха, когато заговори за това, колко трудно е понякога да се отделят нужните грижи на децата и едновременно с това да се поддържа крехкият финансов баланс на дома.
Беше подкован безупречно.
Интериорът на боядисаната в ярки тонове сглобяема барака се оказа неприветлив — искрящо бели стени и тъмен дъсчен под. Спалното помещение беше празно и стъпките ни отекваха в тишината. Мебелировката се изчерпваше с двуредни войнишки легла, нощни шкафчета и метални етажерки, прикрепени към стените. Хлапетата бяха накачили тук-там страници от комикси, плакати на спортисти и герои от „Улица «Сезам»“, но отсъствието на семейни снимки и на каквито и да е други свидетелства за връзка с външния свят беше потискащо.
Спалните места бяха за петдесет деца.
— Как се справяте с толкова много деца?
— Това е истинско предизвикателство — призна той, — но дотук се справяме доста добре. Използваме на доброволни начала съветници от Калифорнийския университет, от Нортридж, както и опита на други колеги. Те трупат опит в реална обстановка и едновременно с това ни помагат. С удоволствие бихме наели научен екип, който да работи изцяло за нас, но засега това е немислимо. Назначили сме по двама съветници на спално помещение, за да възпитават децата на определени поведенчески модели. Надявам се, че нямате нищо против един такъв подход.
— Не, в случай че се използва правилно.
— О, разбира се. Напълно съм съгласен с вас. Повярвайте ми, работим изцяло на основата на убеждението. Никакви наказания, дори за по-сериозните провинения. Така или иначе, целият този процес се нуждае от непрекъснат контрол, който всъщност е и моето основно задължение.
— Явно сте помислили за всичко.
— Опитвам се. — Той се усмихна заговорнически. — Исках да защитя докторат, но не ми стигнаха парите.
— Къде сте учили?
— В университета в Орегон. Там получих магистърската си степен. Преди това защитих бакалавърска степен по психология в „Джедсън Колидж“.
— Мислех си, че в „Джедсън“ ходят само богаташи.
„Джедсън“ е малък колеж, недалеч от Сиатъл, спечелил си името на люпилня за бъдещи баровци.
— Така е, с малки изключения — отвърна той и отново се усмихна. — Почти като в клуб с ограничен достъп. Попаднах там със спортна стипендия. Бегови дисциплини и бейзбол. Но още през първата година скъсах сухожилие и станах персона нон грата. — Погледът му потъмня за миг при спомена за причинената несправедливост, която вече почти бе надживял. — Както и да е, аз обичам работата си. Заради голямата отговорност и важните решения, които трябва да се вземат.