Нещо прошумоля в далечния край на помещението. Двамата се обърнахме и забелязахме, че нещо шава под завивките на едно от долните легла.
— Ти ли си, Родни?
Крюгер отиде до леглото и потупа леко покритата с одеялото издутина. Отдолу се показа главицата на едно чернокожо момче. Малкият беше пълничък и изглеждаше около дванайсетгодишен, макар да беше невъзможно да се прецени точната му възраст, тъй като лицето му носеше неоспоримите белези на Синдрома на Даун — издължен череп, сплеснати черти, дълбоко и необичайно близо разположени очи, изпъкнало чело, провиснали уши, подаващ се между устните език и така характерното за бавноразвиващите се изумено изражение.
— Здравей, Родни — заговори му внимателно Крюгер. — Какво има?
Аз го бях последвал и сега момчето ме гледаше въпросително.
— Спокойно, Родни. Той е приятел. А сега ми кажи какво има.
— Родни болен. — Думите бяха произнесени доста неясно.
— А от какво си болен?
— Коремчето боли.
— Хм. Ще трябва докторът да те прегледа, когато дойде на посещение.
— Не! — изпищя момчето. — Без доки!
— Чакай, Родни. — Крюгер продължаваше да проявява търпение. — Щом си болен, значи ще трябва да те прегледат.
— Без доки!
— Добре, Родни, добре. — Крюгер му говореше приспивно. Той протегна ръка и докосна внимателно челото му. Родни направо подлудя от това. Очите му изхвръкнаха, а брадичката му се разтрепери. Той изкрещя и се отдръпна толкова бързо, че удари главата си в металната табла на леглото. После дръпна завивките върху лицето си и нададе продължителен жалостив вой.
Крюгер се обърна към мен и въздъхна. Той изчака момчето да се успокои и отново му заговори.
— После ще си говорим за доктора, Родни. А къде трябваше да си сега? Къде е твоята група сега?
— Куска.
— А ти не си ли гладен?
Момчето поклати глава.
— Коремче боли.
— Добре, но не можеш просто да си лежиш тук сам-самичък. Или стани, за да те заведа в лечебницата и там да те види някой, или върви с групата си на закуска.
— Без доки.
— Добре. Без доктори. А сега стани.
Момчето изпълзя изпод постелката и слезе от обратната страна на леглото. Сега осъзнах, че е далеч по-голям, отколкото ми се бе сторило отначало. Беше поне шестнайсетгодишен. По брадичката му се бяха появили първите косми. Той ме гледаше втренчено, с разширени от уплаха очи.
— Това е приятел, Родни. Господин Делауер.
— Здравей, Родни — казах аз и му протегнах ръка.
Той я погледна и поклати глава.
— Дръж се приятелски, Родни. Нали помниш, че така се печелят добрите точки.
Ново поклащане на главата.
— Хайде, Родни, здрависай се.
Но бавноразвиващото се хлапе бе твърдо решено да не го прави. Крюгер направи стъпка към него и то отстъпи, като прикриваше лицето си с две ръце.
Всичко продължи така още десетина секунди, след което Крюгер се отказа.
— Добре, Родни — каза той меко, — днес ще забравим за графика, защото си болен. Сега тичай при другите от твоята група.
Момчето отстъпи още една-две крачки, заобиколи леглото в широка дъга и се отдалечи от нас. То не спираше да клати глава. Беше вдигнало ръце като изкарал тежък нокдаун боксьор, който се опитва сляпо да се предпази от валящите удари. Последните няколко крачки до вратата преодоля, кажи-речи, на бегом и накрая изчезна сред морето от слънчева светлина.
Крюгер се обърна към мен и ми се усмихна едва-едва.
— Той е един от нашите най-тежки случаи. На седемнайсет е, а разсъждава и се държи като тригодишен.
— Изглежда, доста го е страх от лекарите.
— От много неща го е страх. Като по-голямата част от бавноразвиващите се деца и той има цял куп здравословни проблеми — проблеми със сърцето, инфекции, усложнения със зъбите. Като прибавим към това и пълното объркване, което цари в малката му главица. Имате ли някакъв опит с бавноразвиващи се?
— Неголям, но имам.
— Работил съм със стотици такива деца и не се сещам за някое от тях, което да не е имало сериозни емоционални проблеми. Знаете ли, хората си мислят, че тези деца са като всички останали, само дето се развиват по-бавно, но в действителност не е така.
В гласа му се бе прокраднало леко раздразнение. Отдадох го на изгубената емоционална битка с момчето.