— Родни извървя дълъг път — каза Крюгер. — Когато дойде тук, не можеше дори да използва тоалетната. Дотогава вече беше сменил тринайсет осиновителски семейства. — Той поклати глава. — Плачевна история. Комисиите поверяват деца на хора, които не са способни да отгледат дори куче.
Изглежда, беше готов да подхване цяла реч, но се окопити и дежурната усмивка се появи отново на устните му.
— Много от децата имат минимални шансове да бъдат осиновени — увредените, тези със смесен расов произход, връщаните на няколко пъти от осиновителски семейства, изоставените от собствените си родители. Те пристигат при нас без всякаква представа за социално поведение, без хигиенни навици и дори без да са приучени на някои ежедневни обичайни действия. Доста често почваме от нулата. Но затова пък след това постигнатият успех ни радва още повече. Един от студентите, работили тук, ще публикува книга за нашите резултати.
— Практиката тук е била безценна за него.
— Така е. От друга страна, откровено казано, това ни помага да събираме повече дарения, до които обикновено опира всичко, когато човек се опитва да поддържа един дом като „Ла Каса“. Елате. — Той ме хвана за лакътя. — Да разгледаме и другите обекти.
Тръгнахме към басейна.
— Доколкото разбрах — казах аз, — преподобният Маккафри е способен на чудеса, когато става дума за набиране на дарения.
Крюгер ми хвърли един кос поглед, опитвайки се да прецени накъде бия.
— Така е. Отец Гюс е невероятен човек и това неминуемо си казва думата. Посветил е цялото си време на дома. Не знам дали сте чували, но той е ръководил такъв дом и в Мексико, но му се е наложило да го закрие. Правителството не си мърдало пръста, а богатите смятали, че е по-добре да оставиш селяните да измрат от глад.
Бяхме стигнали до басейна. Водата отразяваше близката гора — зелено-черно пано, изпъстрено тук-там с изумрудено. Наоколо се носеше остра миризма на пот и хлор. Самотният плувец все още пореше водата с мощни загребвания.
— Здрасти, Джимбо! — извика Крюгер.
Плувецът достигна далечния край, подаде глава от водата и видя, че съветникът му маха. Той се плъзна с лекота по повърхността, приближи се, хвана се за ръба и излезе до кръста от водата. Беше брадат здравеняк, едва прехвърлил четирийсетте, със загоряло, силно окосмено тяло.
— Здрасти, Тим.
— Доктор Делауер, това е Джим Халстед, нашият главен треньор.
— Главен и единствен, за да бъдем съвсем точни. — Гласът на Халстед беше дълбок и гърлен. — Бих се здрависал с вас, но ръката ми е мокра.
— Няма проблем — усмихнах се аз.
— Доктор Делауер е детски психолог, Джим. Развеждам го из „Ла Каса“, тъй като е кандидат за Джентълменската бригада.
— Радвам се да се запозная с вас, докторе, и се надявам, че ще се присъедините към нас. Тук е красиво, нали?
— Прекрасно място.
— Джим работеше във вътрешността на града — каза Крюгер. — Беше преподавател в училище. Добре че все пак му дойде умът в главата.
Халстед се засмя.
— Само дето преди това доста се чудих. Аз съм кротък човек, но след като един побъркан ме нападна с нож само защото го бях накарал да прави лицеви опори в час, това вече ми дойде в повече.
— Убеден съм, че тук нямате такива проблеми — казах аз.
— Естествено — избоботи той. — Хлапетата са страхотни.
— Което ме подсеща, Джим — намеси се Крюгер, — че трябва да изготвим тренировъчна програма за Родни Брусард. Нещо, което да му вдъхне увереност.
— Няма проблеми.
— Ще се видим по-късно, Джим.
— След малко. Елате пак, докторе.
Мускулестото тяло на Халстед се стрелна във водата като торпедо и се плъзга известно време по дъното на басейна.
Направихме си разходка от около четвърт миля покрай „Ла Каса“. Крюгер ми показа лечебницата — искрящо бяла, вмирисана на антисептичен разтвор, стаичка, обзаведена с бюро и кушетка за прегледи от блестящ хромникел. Вътре нямаше жива душа.
— Имаме сестра, която е тук всяка сутрин. По очевидни причини не можем си позволим лекар.
Замислих се защо ли „Маджестик Ойл“ или някой друг щедър дарител не е пожелал да плаща на някой лекар, за да прекарва по четири часа дневно в кабинета на дома.
— Слава богу, има достатъчно доброволци, до един чудесни специалисти, които ни посещават достатъчно често.
Разминахме се с няколко групи деца, всяка съпроводена от ръководител. Крюгер им махваше и ръководителите с готовност отвръщаха на поздрава му. Много от децата не показваха с нищо, че са ни забелязали. Както бе предположила Оливия и както сам Крюгер бе казал, повечето от възпитаниците на дома бяха с физически или умствени дефекти. Момчетата ми се сториха около три пъти повече от момичетата. Мнозинството от децата бяха чернокожи или от латиноамерикански произход.