Крюгер ме заведе в столовата — помещение с висок таван, измазани с хоросан стени и излъскан до блясък под. Безмълвни мексиканки чакаха невъзмутимо зад стъклената преграда с щипки за сервиране в ръце. Храната — типичните за подобни места блюда — яхния, рибни ястия, желета, преварени зеленчуци в гъст сос.
Седнахме на сгъваема маса от тези, които често се използват за пикници. Крюгер отиде до кухнята и се върна след броени секунди с поднос с бисквити и кафе. Бисквитите изглеждаха страхотно. Не видях такива зад стъклената витрина.
В другия край на столовата седяха деца, които похапваха под зоркия поглед на двама ръководители, очевидно студенти. Всъщност може би ще е по-правилно да кажа „опитваха се да ядат“. Повечето от децата демонстрираха явни признаци на парализа — едни изглеждаха спазматично вдървени, а главите и ръцете на други се тресяха от неволни гърчове, което превръщаше поглъщането на всяка хапка в истинско мъчение. Ръководителите ги наблюдаваха и ги окуражаваха от време на време с по някоя топла дума, но не им помагаха и така голяма част от крем карамела и желето се озоваваха на пода.
Крюгер отхапа с удоволствие от шоколадовата бисквита. Аз взех едно канелено рулце и почнах да го въртя между пръстите си. Той ми наля кафе и попита дали имам някакви въпроси.
— Не. Всъщност съм доста впечатлен.
— Чудесно. Нека тогава да ви разкажа за Джентълменската бригада.
И той ми разказа една шаблонна история за група бизнесмени, които, въодушевени от излъчването и идеите на преподобния Гюс, решили да помогнат с каквото могат на „Ла Каса“.
— Джентълмените са зрели, преуспели хора. Те са единственият ни шанс тези деца да получат някакъв достоен за подражание мъжки модел. Освен това тези господа, част от, така да се каже, каймака на обществото, могат да дадат на нашите деца идея за това, какво представлява успехът. Те прекарват известно време с децата тук, в „Ла Каса“, организират спортни състезания, водят ги на излети, на кино, на театър, в Дисниленд. В домовете си на семейни вечери. Това позволява на децата да опознаят един стил на живот, до който те никога не са се докосвали. От друга страна, тези достойни мъже изпитват удовлетворение, което трудно биха могли да постигнат чрез бизнеса или кариерата си. Уговорката е за дежурства в рамките на шест месеца и много от тях после се записват за втори и дори за трети път.
— А какво ще кажете за обратния ефект? — попитах аз. — Децата се докосват за кратко до нещо толкова желано, което най-вероятно никога няма да им принадлежи.
Крюгер беше готов и за тази атака.
— Чудесен въпрос, докторе. Но ние не наблягаме на нещата, които нашите деца не могат да имат. Просто се опитваме да ги научим, че често единствената пречка за постигането на техните мечти е липсата на подходяща мотивация. Учим ги да носят сами отговорността за себе си. Опитваме се да ги накараме да повярват, че и те могат да докоснат небето. Между другото, една от книгите на преподобния Гюс се казва точно така — „Докосни небето“. Всичко това — в комбинация с различните игри, касетите с анимационни филми, книжките за оцветяване и тъй нататък — ги учи да бъдат оптимисти.
Истински Норман Винсънт Пийли, подправен леко с хуманистичен психологически жаргон. Погледнах над рамото му и отново видях измъчваните от спазми деца да се борят с храната си. Досега с чужд разкош определено нямаше да им донесе членство в някой богаташки яхтклуб, запазена маса в петзвезден ресторант или пък мерцедес в гаража.
Има куп неща, които не могат да бъдат компенсирани само с позитивно мислене.
Но Крюгер си имаше своя сценарий и беше твърдо решен да го следва до последната запетая. Трябва да призная, че се справяше страхотно. Беше изчел всички подходящи списания, бе следил нужните статистики и от устата му валяха цитат след цитат, кой от кой по-авторитетни и убедителни. Думите му не само се целеха право в портфейла на потенциалния дарител, но и бъркаха в него, при това със завидна лекота.
— Да ви донеса ли още нещо? — попита той, след като изяде третата си бисквита. Аз все още не бях опитал рулцето.