— Не благодаря.
— Да се връщаме тогава. Вече е почти четири.
Прекосихме набързо останалата част от комплекса. Имаше и малка ферма с около две дузини кокошки, овен, вързан на каишка, хамстери, които търчаха неуморно в плексигласови барабани, и един мързелив басет. Класната стая беше пригодена за целта бивша казармена барака, а спортният салон — склад, останал от Втората световна война, или поне Крюгер твърдеше така. Човекът, който бе преобразил двете помещения, заслужаваше искрени поздравления.
— Това е дело на преподобния Гюс. Той е оставил своя отпечатък върху всеки квадратен сантиметър от това място. Забележителен човек.
Когато тръгнахме към кабинета на Маккафри забелязах още веднъж разположените близо до гората зидани постройки. Бяха четири — без прозорци, с бетонни покриви, зарити наполовина в земята като бункери, с тунеловидни навеси, водещи към металните врати. Крюгер явно нямаше никакво намерение да ми обяснява какво представляват те, затова аз го попитах.
Той им хвърли поглед през рамо.
— Складове — беше пестеливият му отговор. — Хайде да се връщаме.
Скоро направихме пълен кръг и се озовахме отново пред административната сграда. Крюгер ме съпроводи до входа, стисна ми ръката и ми каза, че се надява да ме види отново. После добави, че го чака много работа и ме повери на „добродушната баба“. Тя свали само за миг поглед от монитора на своя оливети, усмихна ми се по познатия начин и ме помоли да изчакам няколко минути до пристигането на Великия човек.
15.
Ако се бяхме срещнали навън, той сигурно щеше да затули слънцето.
Беше висок около метър и деветдесет и пет и тежеше над сто килограма. Една крушовидна планина, облечена със светлобежов костюм, бяла риза и черна копринена връзка с размерите на хотелски пешкир. Тъмнокафявите му мокасини приличаха на две малки платноходки, ръцете му — на гребла на булдозер. Рамката на вратата едва го побираше. Черната рогова рамка на очилата, кацнали върху месестия му нос, разделяше лицето му на два набъбнали плодови пудинга. Кожата му беше набраздена като бойно поле от липоми и разширени пори. Плоският му нос, пълните устни с цвят на суров черен дроб и ръждивокафявата къдрава коса намекваха за африкански произход. Очите му бяха светли, почти безцветни. И преди бях виждал такива очи — сред леда по рибните магазини.
— Доктор Делауер, аз съм Огъстъс Маккафри.
Ръката му погълна моята. Гласът му беше почти неестествено благ. От човек с неговите пропорции бях склонен да очаквам по-скоро рева на Йерихонската тръба. Вместо това чух нещо близко до лиричен баритон, обагрен с типичното лениво южняшко провлачване на гласните. Луизиана, предположих наум.
— Няма ли да влезете?
Последвах го като индус, тръгнал след слона си. Кабинетът му се оказа просторно помещение с големи прозорци, но обзаведено също толкова безлично, колкото и приемната. Стените бяха покрити със същата имитация на дъб, а единствената им украса беше едно голямо дървено разпятие над стандартната учрежденска комбинация от пластмаса и метал, която преподобният очевидно използваше като бюро. Зад бюрото имаше врата.
Седнах на един от трите тапицирани пластмасови стола. Той се намести зад бюрото. Въртящият стол изхленчи жалостиво под напора на килограмите му. Плотът на иначе немалкото бюро изглеждаше смешно малък под лактите на Маккафри.
— Предполагам, че Тим ви е въвел в ситуацията и е отговорил на всички ваши въпроси.
— Да, определено.
— Чудесно — провлече Маккафри така, сякаш думата имаше поне четири срички. — Той е един много способен млад човек. Аз лично подбирам всеки член от нашия екип. — Преподобният смръщи леко вежди. — Както и всеки от доброволците, които искат да работят за нас. Искаме за нашите деца само най-доброто.
Той се облегна назад и скръсти ръце върху корема си.
— Много се радвам, че човек с вашия статут в обществото обмисля възможността да се присъедини към нас, докторе. Досега не сме имали детски психолог в Джентълменската бригада. Тим ми каза, че сте се оттеглили.
Маккафри впери добродушен поглед в мен. Очевидно очакваше обяснение.
— Да, така е.
— Хм. — Той се почеса зад едното ухо, без да спира да се усмихва очакващо.
Отвърнах на усмивката му.
— Знаете ли — каза Маккафри накрая, — когато Тим ми спомена за вашата визита, името ви ми се стори познато, но отначало не можах да го свържа с нищо конкретно. После, само преди няколко минути, все пак се сетих. Вие ръководехте възстановителната програма за децата, пострадали в онзи случай с училищния служител, нали?