В устата на доста други свещенослужители подобна реплика щеше да прозвучи просто като поредната празна фраза от неделна проповед. Но Маккафри се справяше чудесно със словесното жонглиране и думите му звучаха като послание на човек, комуто е отредена важна мисия.
— Мога ли да попитам — промълви той благо, — какво ви накара да се оттеглите?
— Исках да позабавя малко крачка, преподобни. Да преразгледам ценностната си ориентация.
— Разбирам. Погледът назад понякога ни се отплаща щедро. И все пак се надявам, че не сте загубили професионалните си качества. Необходим ни е наистина добър специалист.
Все същият проповедник, но вече с практичен уклон. Нищо чудно, че корпоративните босове го харесваха толкова.
— Всъщност причината да ви се обадя бе, че работата с децата започна да ми липсва.
— Чудесно, чудесно. Доколкото си спомням, вие работехте в „Уестърн Педиатрик“? Запечатало ми се е от заглавията във вестниците.
— Да, плюс частна практика.
— Първокласна болница. Пращаме много от нашите деца там, когато се появи необходимост от спешна медицинска помощ. Познавам се лично с някои от лекарите и трябва да кажа, че повечето от тях не се поколебаха да ни помогнат в рамките на възможностите си.
— Те са доста заети хора, преподобни. Трябва да сте били доста убедителен.
— Не чак толкова. По-скоро съм склонен да отдам това на изконната човешка потребност да даваш, на алтруистичния порив, присъщ на всеки от нас, ако щете. Знам, че съвременната психология е на друго мнение, но въпреки това съм твърдо убеден в правотата си. Любовта към ближния е също тъй първична, както са гладът и жаждата. Вие например сте избрали да й дадете воля чрез избора на своята професия. След оттеглянето ви „гладът“ се е обадил отново. И — той разпери ръце, — ето ви при нас.
Маккафри отвори чекмеджето на бюрото си, извади от там някаква брошура и ми я подаде. Информацията в нея беше подредена безупречно като тримесечния отчет на някой индустриален конгломерат.
— На страница шеста ще видите списък на част от членовете на нашия екип.
Открих го. Беше въздълъг — особено за списък на част от членовете — и впечатляващ. Включваше двама членове на общинската управа, член на градската управа, кмета на Лос Анджелис, съдии, филантропи, звезди от шоубизнеса, адвокати, бизнесмени и куп доктори в различни области, част от имената на които ми бяха вече познати. Като това на Л. Уилърд Тауъл, да речем.
— Това са все много заети мъже, докторе. Но те все пак успяват да намерят време за нашите деца. Защото всеки от нас умее да откликва на своя вътрешен повик към алтруизъм.
Прелистих набързо страниците. Брошурата съдържаше писмо, изразяващо подкрепата на господин кмета, много снимки на забавляващи се деца и още повече снимки на преподобния Маккафри. На една добрият самарянин бе застанал насред помещение, което веднага познах — лекционната зала в „Уестърн Педиатрик“. Рамо до рамо с него бе застанал моят добър приятел доктор Тауъл. Третият мъж на снимката беше нисък и въздебел. Жабешката му физиономия, независимо че се усмихваше, изглеждаше зловещо. И с него вече се познавахме, макар и задочно. Бях видял снимката му на бюрото на Тауъл. Според надписа отдолу, той трябваше да е почитаемият Едуин Г. Хейдън, надзорен съдия от Комисията по издръжките. Пак според въпросния надпис господин съдията бе чел пред екипа на болницата изложение под надслов „Благоденствието на децата — минало, настояще, бъдеще“.
— И доктор Тауъл ли взема дейно участие в дейността на „Ла Каса“? — попитах аз.
— Той е един от лекарите, които поемат редовно дежурства в дома. Познавате ли го?
— Познаваме се. Бегло. По-скоро името му е добре познато в медицинските среди.
— Да, той определено е име в поведенческата педиатрия. Помощта му е неоценима за нас.