— Убеден съм в това.
Следващите петнайсет минути Маккафри ми показва книгата си — издание с меки корици, пълно със захаросани клишета и страхотни илюстрации. Купих един екземпляр за петнайсет долара, след което той счете за нужно да ме обработи на свой ред в стила на Крюгер, само че далеч по-майсторски — в случай че джобът ми се окаже също толкова широко отворен, колкото и сърцето ми. Накрая преподобният сгъна внимателно трите петдоларови банкноти, пъхна ги в кутията за дарения на бюрото си с почти сакрално преклонение, след което стана, обхвана подадената от мен ръка в двете си огромни лапи и без да я пуска, ми благодари за това, че съм намерил време да посетя „Ла Каса“.
— Надявам се, че отново ще се видим, докторе. При това много скоро.
Отвърнах мълниеносно на усмивката му.
— Можете да разчитате на това, преподобни.
На излизане от кабинета „добрата баба“ вече ме очакваше с купчина документи и два идеално подострени молива.
— Можете да седнете ей там, доктор Делауер — каза тя с меден гласец.
Погледнах часовника си.
— Господи, доста по-късно е, отколкото си мислех. Ще трябва да го оставим за някой друг път.
— Но… — заекна тя с изумен вид.
— Какво ще кажете да ги взема със себе си у дома? Ще ги попълня и ще ви ги донеса възможно най-бързо.
— О, не, не може така! Това са психологически тестове! — Тя притисна купчинката листа към гърдите си. — Правилата са такива. Трябва да ги попълните тук.
— Е, тогава ще трябва просто да дойда още веднъж — отвърнах аз и понечих да си тръгна.
— Чакайте. Ще попитам преподобния Гюс дали…
— Той ми каза, че смята да се отдаде за известно време на медитация. Не мисля, че ще е добре да го смущаваме точно сега.
— Ох — изпъшка тя. Изглеждаше съвсем объркана. — Тогава ще питам някого друг. Изчакайте тук, докторе, а аз ще открия Тим.
— Разбира се.
Тя излезе, а аз се измъкнах навън. Слънцето бе почти залязло. Беше настъпило онова време от денонощието, когато палитрата на деня започва леко да избледнява, цветовете преминават в различните нюанси на сивото и силуетите започват да се размазват едва забележимо.
Тръгнах с несигурна крачка към колата си. Бях прекарал цели три часа в „Ла Каса“, а бях успял да науча само, че преподобният Огъстъс Маккафри е чевръсто старо момче с неустоим чар. Той бе използвал времето, в което се бяхме „разхождали“ с Тим, за да ме проучи, и после ми даде да разбера, че го е сторил. Все пак само параноик би могъл да види нещо заплашително в подобна стъпка. Преподобният просто се бе изперчил, демонстрирайки колко добре е информиран. Същото важеше и за споменаването на влиятелните приятелчета. Най-обикновена демонстрация на сила. Освен това връзките на Маккафри едва ли се изчерпваха с няколкото споменати имена, да не говорим, че той едва ли щеше да спре дотук в завоюването на нови „съюзници“. В края на краищата пътят към големите пари минава точно оттам. Оттам и през цепките на кутиите за дарения, облепени със снимки на дечица с големи тъжни очи.
Пъхнах ключа във вратата на севилята и хвърлих един поглед на моравата пред административната сграда. Приличаше на добре поддържан фермерски двор след края на работния ден. Наоколо царяха тишина и покой. Вероятно бе дошло време за вечеря и хлапетата бяха в столовата, следени внимателно от своите ръководители и напътствани от благия отец Гюс.
Почувствах се глупаво.
Тъкмо се канех да отворя вратата, когато забелязах някакво раздвижване в края на горичката, на около двеста метра от мен. Не можех да бъда сигурен, но ми се стори, че става дума за боричкане. Като че ли дочух и сподавени викове.
Прибрах ключовете обратно в джоба си и пуснах книгата на Маккафри върху чакълената настилка. Наоколо нямаше никого. Пазачът в будката на входа гледаше в обратната посока, което беше добре дошло, тъй като исках да се приближа и да проверя какво става, без да бъда забелязан. Спуснах се внимателно по склона на хълма, върху който беше разположен паркингът, като се стремях да се движа, доколкото бе възможно, в сянката на сградите. Силуетите в далечината продължаваха да шават, но вече по-бавно.
Притиснах се към розовата стена на най-южно разположеното спално помещение и продължих напред. Почвата под краката ми беше влажна и разкаляна, а въздухът бе изпълнен с изпаренията от близкото бунище.
Сега вече виковете се чуваха далеч по-ясно — мучащи, жаловити животински викове.