— Не се притеснявайте, госпожо Куин. Подобни неща не ни интересуват. Искаме само да разберем кой е убил доктор Хендлър и госпожица Гутиерес.
— А, да, психотерапевта… — Бонита Куин млъкна отново, но този път впери поглед в мен. — Май днес не мога да говоря като хората. — На устните й се изписа немощна усмивка.
Кимнах й разбиращо и се усмихнах благо.
— Беше свестен тип, докторът. Хендлър де… Само се майтапеше и аз не оставах по-назад. — Тя се изкикоти, зъбите й имаха нужда от добър стоматолог. Вече бях установил, че е малко над трийсетте. Само след десет години щеше да изглежда много по-стара. — Колко ужасно с това, което му се случи.
— И на госпожица Гутиерес също.
— Да, но честно казано, тя не ми се нравеше чак толкова. Беше мексиканка, но от надутите мексиканки. В моя роден край мексиканците са черноработници, чистят, изхвърлят боклука. Тази тук имаше куп скъпи рокли и малка спортна кола. Хич не ми се вярва да ги е купила с учителската си заплата. — На Бонита Куин, отгледана с мисълта, че мексиканците са второ качество хора, явно не й беше лесно да приеме, че тук, в големия град, същите мексиканци могат да живеят досущ като „бели“ хора, а тя да върши черната работа.
— Все се фръцкаше, като че те превъзхожда с нещо. Кажеш й „Здрасти“, а тя те изгледа от високо, сякаш й губиш времето.
Тя измъкна поредна цигара, запали я, дръпна си и се усмихна.
— Този път не сгафих — отбеляза Бонита Куин.
Двамата се бяхме втренчили в нея.
— Добре че никой от вас не е мексиканец. Иначе пак щях да сгазя лука.
Явно беше много доволна от себе си и аз използвах приповдигнатото й настроение, за да й задам още няколко въпроса.
— Госпожо Куин, лекарят предписа ли на дъщеря ви някакви лекарства във връзка със свръхактивността?
— Ами, да, даде хапчета.
— А рецептата под ръка ли ви е?
— Ще ви донеса шишенцето.
Тя излезе от стаята и се върна след малко с кехлибарено шишенце, все още наполовина пълно с таблетки.
Взех го и прочетох етикета. Риталин. Метилфенидат хидрохлорид. Суперамфетамин, който възбужда възрастните, но действа успокоително на децата, едно от най-често предписваните на американските деца лекарства. Риталинът води до пристрастяване и има цял куп странични ефекти, между които и безсъние. Което пък обясняваше защо Мелъди Куин бе стояла будна в тъмната стая в един през нощта, загледана през прозореца.
Риталинът е предпочитан медикамент, когато трябва да бъде контролирано едно дете. Подобрява концентрацията и намалява възможността от проблеми в държанието на свръхактивните деца. Всичко това само по себе си е страхотно, като се изключи фактът, че симптомите на хиперактивността се различават твърде малко от тези на засиленото безпокойство, депресията, острите форми на стрес и дори на най-обикновената скука от ученето. Което ще рече, че дете, преживяло ужасите на развода или на която и да е по-сериозна психическа травма, лесно може да бъде определено като свръхактивно.
Всеки съвестен лекар най-напред би проучил психологическото и социалното състояние на детето, преди да му предпише риталин или което и да е друго лекарство, влияещо на поведението. Има много добри лекари. Но има и такива, които предпочитат да не си дават много зор и веднага грабват кочана с рецептите. Това не е подсъдна небрежност, но разликата е много малка.
Отворих шишенцето и изсипах няколко таблетки върху дланта си. Бяха от двайсетмилиграмовите, светлокафяви на цвят. Разгледах по-внимателно етикета. По една таблетка три пъти дневно. Шейсет милиграма — максималната дневна доза — прекалено голямо количество за едно седемгодишно дете.
— Три пъти дневно ли й ги давахте?
— Ъ-хъ. Нали така пише на етикета?
— Да, така пише. Лекарят предписа ли ви преди това нещо по-слабо — едни бели или пък сини хапчета?
— О, да. Отначало вземахме по три сини на ден. Действаха й доста добре, но оплакванията от училище продължиха и той каза: „Добре, да опитаме с тези“.
— „Тези“ действат ли добре на Мелъди?
— Доволна съм. Но когато знам, че ще идват много хора, което я изнервя, й давам по още едно хапче.
Ето това вече беше свръхдоза.
Този път на лицето ми сигурно се е изписало неодобрение и Бонита Куин явно го забеляза, защото продължи с нотка на обида в гласа си: