Успях да различа три фигури — две едри и една далеч по-дребна. Малката фигура сякаш крачеше във въздуха.
Надникнах внимателно иззад ъгъла. Трите фигури преминаха пред мен на около петнайсетина метра и се насочиха към южната граница на дома. Те прекосиха бетонната площадка около басейна и се озоваха под лъча на противонасекомната лампа, закрепена за стрехата на съблекалнята.
Точно тогава успях да ги разгледам добре, като на моментна снимка, направена с лимоненожълта светкавица.
Малката фигура принадлежеше на Родни. Той наистина махаше крака във въздуха, защото треньорът Холстед и Тим Крюгер го бяха хванали здраво под мишниците и го носеха.
И двамата бяха яки мъжаги, но момчето продължаваше да се бори отчаяно. То стенеше приглушено, гърчеше се и риташе като хванато в капан животинче. Холстед беше запушил устата му с косматата си лапа, но Родни успя да извърти глава и да изкрещи. Холстед отново му запуши устата и малко след това тримата отново потънаха в мрака, за да се скрият миг по-късно от погледа ми.
Бях отново сам, притиснал гръб към стената, облян в пот, с полепнали по тялото дрехи. Наоколо цареше тишина. Прииска ми се да извърша някаква геройска постъпка, да се преборя с изтръпването, което бе сковало глезените ми така, сякаш бях топнал ходилата си в леген с бързо втвърдяващ се цимент.
Така или иначе, не можех да спася никого. Намирах се в чужда и непозната за мен среда. Сигурно ако ги бях последвал, щеше да се окаже, че за всичко това си има логично обяснение, а после двама-трима яки пазачи щяха да ме изхвърлят навън, като не забравят после да процедят през зъби: „Кракът ти да не е стъпил повече тук“.
Не можех да си позволя такова развитие на нещата. Все още не.
Затова просто поех по обратния път, заобиколен от призрачна тишина, с разбъркан корем и усещане за безпомощност. Стисках юмруци, докато накрая ме заболяха пръстите, и се вслушвах в собственото си неравно, хриптящо дишане.
Прогоних с мъка от съзнанието си образа на гърчещото се момче.
След като се убедих, че съм в безопасност, се вмъкнах в колата.
16.
Когато се обадих за пръв път в осем сутринта, никой не вдигна. Половин час по-късно вратите на Орегонския университет бяха отворени за началото на работния ден.
— Добро утро, отдел „Образование“.
— Добро утро. Доктор Джийн Адлър. Обаждам от Лос Анджелис. Работя в психиатричния отдел на медицинския център „Уестърн Педиатрик“ в Лос Анджелис. В момента набираме нови членове за нашия екип. Един от кандидатите е отбелязал в молбата си, че е получил магистърската си диплома по детска психология от вашия отдел. Ще можете ли да ми дадете потвърждение, тъй като вътрешните ни правила го изискват?
— Ще ви свържа с Мериън от деловодството.
Мериън имаше по приятелски топъл глас, но след като й повторих историята си, тя твърдо ми заяви, че за целта е нужно писмено заявление.
— Няма никакъв проблем — казах аз, — но това ще отнеме време. За длъжността, за която кандидатства въпросното лице, има още много други кандидати, а се налага да направим своя избор в рамките на двайсет и четири часа. Проверката е чисто формална, но въпреки това не можем да я пренебрегнем. Нали знаете как е. Ако това ще ви улесни, бих могъл да помоля самия кандидат да ви се обади, за да получите лично съгласието му. В негов интерес е.
— Ами… всъщност можем и да прескочим формалностите. Всичко, което искате да знаете, е дали лицето наистина притежава подобна степен, нали?
— Точно така.
— Как се казва кандидатът?
— Тимоти Крюгер. Според молбата трябва да е завършил преди четири години.
— Един момент.
След пауза от около десетина минути тя отново взе слушалката и гласът й прозвуча смутено.
— Е, докторе, вашата формалност май се оказа напълно оправдана. Лице с подобно име не е получавало такава диплома от нас през последните десет години. Отбелязано е, че Тимоти Джей Крюгер е записал и завършил един семестър по специалността психология, но нищо повече.
— Разбирам. Малко неприятно. А споменава ли се нещо за причината, поради която е напуснал университета?
— Не. Има ли някакво значение?
— Всъщност, не. Абсолютно сигурна ли сте? Не бих искал да опропастя кариерата на господин Крюгер само защото…
— Не може да има никакво съмнение. — Май бях успял да я обидя. — Проверих на няколко пъти, докторе, след което се обадих на шефа на отдела, доктор Гоуди, и той също потвърди, че Тимоти Крюгер не е завършил образованието си при нас.