— Е, това като че ли решава всичко. И ни представя господин Крюгер в съвсем нова светлина, струва ми се. Ще направите ли още една малка справка?
— За какво става дума?
— Господин Крюгер е отбелязал в молбата си, че освен това е получил бакалавърска степен от „Джедсън Колидж“, щата Вашингтон. Дали във вашата информационна база няма да се намери нещо по въпроса?
— Би трябвало да го е отбелязал в документите си за кандидатстване. Сигурно копието се пази още, но не разбирам защо…
— Мериън, длъжен съм да докладвам този случай пред щатската Комисия по поведенчески науки, тъй като става въпрос за умишлена измама. Трябва да съм наясно с всички факти.
— Разбирам. Изчакайте, ще проверя.
Този път проверката й отне броени секунди.
— Копието на дипломата от „Джедсън“ е пред мен, докторе, но специалността не е психология.
— А каква е тогава?
Тя се засмя.
— Драматични изкуства. Актьорско майсторство.
17.
Обадих се в училището, където преподаваше Ракел Очоа и накарах да я повикат от час. Въпреки това тя ми се стори доста зарадвана от факта, че ме чува отново.
— Здравей! Как върви разследването?
— Напредваме — излъгах аз. — Точно затова ти се обадих. Елена водеше ли нещо като дневник или просто тефтер с бележки, въобще нещо такова?
— Не. Никоя от нас не си водеше дневник. Откак се познаваме, винаги е било така.
— Значи никакви бележници, записи или какво да е друго?
— Единствените нейни записи, които съм виждала, бяха с музика. Тя имаше касетофон в колата си. Там слушаше музика. Освен това имаше и разни касети, които Хендлър й беше дал, за да й помагат при релаксация. За да заспива по-лесно. Защо?
Направих се, че не съм чул въпроса й.
— А къде са личните й вещи?
— Ти не знаеш ли? Полицията ги прибра. Предполагам, че после са ги върнали на майка и. Какво става всъщност? Откри ли нещо?
— Нищо определено. Нищо, за което да мога да говоря. Просто се опитваме да подредим пъзела.
— Не ме е грижа как точно ще го направите, само хванете онзи тип и го накажете. Онова чудовище.
Поех тихо въздух и вложих в гласа си цялата фалшива убедителност, на която бях способен.
— Ще го хванем — казах.
— Убедена съм в това.
Нейното доверие ме накара да се почувствам неловко.
— Ракел, в момента досието й не е у мен. Ще ми дадеш ли телефона на майка й?
— Разбира се. — Тя ми го продиктува.
— Благодаря ти.
— Смяташ да посетиш семейството на Елена?
— Реших, че няма да е зле да срещна с тях.
Ракел замълча за миг.
— Те са добри хора. Но може и да ти откажат.
— Няма да ми е за пръв път.
Тя се засмя.
— Мисля, че ще е по-добре, ако и аз дойда с теб. Аз съм нещо като член на семейството.
— Не искам да те притеснявам излишно.
— Няма проблем. Просто искам да помогна. Кога смяташе да отидеш?
— Днес следобед.
— Чудесно. Ще се измъкна по-рано. Ще им кажа, че не ми е добре. Ела да ме вземеш в два и половина. Запиши си адреса ми.
Тя живееше в Западен Лос Анджелис, недалеч от мястото където Санта Моника се влива в магистралата за Сан Диего, в квартал, застроен с еднотипни блокове за хора, които не можеха да си позволят апартаменти по крайбрежната ивица.
Видях я от близо петдесет метра разстояние. Беше облечена с тъмнорозова блуза от креп, тъмносиня джинсова пола и носеше украсени с шевица каубойски ботуши.
Качи се в колата, кръстоса босите си мургави крака и се усмихна.
— Здрасти.
— Здравей. Благодаря ти, че реши да дойдеш.
— Нали ти казах, че искам да помогна.
Поехме на север, към булевард „Сънсет“. По радиото свиреха джаз, от онзи, освободения от форма и тоналност, със саксофонни сола, които приличаха повече на полицейски сирени, и ударни — като сърдечна аритмия.
— Смени станцията, ако искаш.
Тя потърси друга станция и накрая откри една с мелодична рок музика. Някой пееше за изгубената любов и старите филми и някак си успяваше да свърже всичко това в едно.
— Какво искаш да научиш от тях? — попита Ракел, след като се облегна удобно.