— Искам да разбера дали Елена им е говорила нещо за работата си и най-вече за загиналото дете. Смятам да ги питам и за Хендлър.
В очите й прочетох много въпроси, но тя се сдържа и не ми зададе нито един от тях.
— Споменаването на Хендлър може да провали всичко. Семейството й така и не успя да приеме факта, че тя излиза с мъж, който е много по-възрастен от нея. Да не говорим, че… — тя се поколеба — той беше англо-американец. В случаи като този всички просто предпочитат да подминават темата. Поне в нашата общност е така.
— Почти навсякъде е така.
— В известна степен, може би. При нас латиноамериканците това е нещо като закон. Отчасти заради католицизма. Индианската кръв във вените ни също си казва думата. Как би могъл човек да оцелее сред пустошта, ако до голяма степен не обръща внимание на реалността? Усмихваш се и си представяш, че живееш сред буйна растителност, много храна и вода. Тогава пустинята не изглежда чак толкова страшна.
— Някакви идеи как бих могъл да заобиколя този проблем?
— Не знам. — Ракел прибра коленете си едно към друго и положи длани върху тях — истинска примерна ученичка. — Мисля, че ще е по-добре, ако аз поведа разговора. Круз, майката на Елена, винаги ме е харесвала. Може би ще успея да разведря атмосферата. Но не очаквай чудеса.
Всъщност не очаквах почти нищо.
Ико Парк е късче от Латинска Америка, пренесено сред прашните, неравни улички от двете страни на „Сънсет“ Булевард, които запълват пространството между Холивуд и центъра на града. Улиците са кръстени с имена от сорта на Макбет, Макдъф, Бонибри или Лагуна, но във вида им няма нищо поетично. Те се изкачват на юг, за да се влеят в гетото на Юниън Дистрикт. На север кварталът граничи с парка, от който е получил и името си — покрито с дива растителност пространство, което се е надвесило над Доджър Стейдиъм и Елисиън Парк, където се намира прочутата Полицейска академия.
На границата между Холивуд и Ико Парк „Сънсет“ видимо се променя. Киносалони за порнофилми, „почасови“ мотели, заведения, в които единствената музика е латиноамериканското диско, безкрайни редици от улични лавки за закуски и евтини ресторантчета, предлагащи тако, перуански рибни ресторанти, първокласни латиноамерикански ресторанти, козметични салони, чиито витрини са окичени с евтини перуки, кубински пекарни, баровете и клубовете — това са главните улици на Ико Парк.
Севилята се движеше едва-едва сред привечерната навалица. Настроението на булеварда беше почти толкова осезаемо, колкото и ароматът на цвърчащата мазнина във фритюрниците на уличните продавачи. Наоколо беше пълно с татуирани бабаити, с шестнайсетгодишни майки, които бутаха в олющени колички дебелите си бебета, пияници и проститутки, адвокати, занимаващи се с имигранти, с чистачки и продавачи на цветя, както и безкраен поток деца с кафяви очи.
— Шантава работа — каза Ракел. — Да се върна тук в такава лъскава кола.
— Колко време мина?
— Хиляда години.
Явно не й се говореше повече за това и аз реших да прекратя темата. На Феърбанкс Плейс ми каза да завия наляво. Къщата на семейство Гутиерес се намираше на криволичеща пряка, не по-широка от алея в парка, която завършваше с черен път, водещ към близките хълмове. Имах чувството, че ако изминем още четвърт миля, ще стигнем до края на света.
Вече бях забелязал, че Ракел има навик да прехапва устните или кокалчетата на пръстите си, когато е нервна. Тъкмо сега дъвчеше палеца си. Зачудих се какъв ли глад задоволява така.
Карах внимателно — улицата едва побираше моята севиля — подминавайки млади мъже, които човъркаха из античните си автомобили с благоговението на първосвещеници, и хлапета с изпоцапани със захарен памук пръсти. Преди доста време някой се бе сетил да засади по улицата брястове, чийто корени бяха образували пукнатини в тротоара. Всеки сантиметър от околните стени беше покрит с нецензурни и всякакви други надписи.
— Тази там — каза Ракел и ми посочи една сглобяема, подобна на вила къщичка, припокрита с промазано със смола платно и боядисана в светлозелено. Градинката отпред беше посърнала, но по краищата й се виждаха лехи с мушкато и туфи с оранжеви и жълти макове. Основата на къщата беше иззидана с камък, а над входа се мъдреше кокетна стреха, засенчила приземна дървена веранда, на която седеше някакъв мъж.
— Това е Рафаел, по-големият от двамата й братя. На верандата.
Паркирах до един покачен на трупчета шевролет. Завъртях колелата към тротоара и заключих волана. Излязохме от колата и още с първото стъпване на улицата вдигнахме кълбета прах.