— Рафаел! — извика тя и махна.
Мъжът на верандата вдигна бавно поглед и после й махна немощно, както ми се стори.
— Аз живеех зад ъгъла — каза Ракел и думите й прозвучаха като изповед.
Последвах я по десетина стъпала, които водеха към металната врата на оградата.
Мъжът на верандата не си бе направил труда да стане. Във втренчения му поглед се четеше смесица от безпокойство, любопитство и още нещо, което не можах да различа. Беше блед и слаб, почти мършав, а лицето му представляваше странна смесица от латиноамерикански и европейски черти. Устните му бяха безкръвни, а клепките — натежали. Широката бяла риза с дълги ръкави, които бе навил до лактите, му беше голяма поне с два размера. Черните му панталони изглеждаха така, сякаш някога са били част от костюма на някой дебеланко. Беше обут с разкривени, олющени мокасини, чийто провиснали езици разкриваха плътни бели чорапи. Косата му беше къса и старателно пригладена назад.
Очевидно беше на около двайсет и пет, но имаше умореното лице на възрастен — добре обиграна маска.
Ракел отиде до него и го целуна леко по главата. Той я погледна, но не понечи да стане.
— Здрасти, Роки.
— Рафаел, как си?
— Супер.
Той кимна с глава, по-скоро за да раздвижи врата си. Очите му се спряха върху мен. Беше му трудно да фокусира погледа си.
Ракел прехапа устни.
— Наминахме, за да се видим с Анди и с майка ти. Това е Алекс Делауер. Той работи за полицията. Разследва… случая на Елена.
Върху лицето му се изписа тревога, а пръстите му се впиха в облегалките на креслото. После — като че ли леко облекчен — се усмихна, смъкна се още по-ниско, примигна.
— Да-а — каза.
Подадох му ръка. Той я огледа объркан, сякаш се опитваше да разпознае отдавна изгубен приятел, и после ми протегна мършавата си длан.
Ръката му изглеждаше болезнено недохранена — просто сноп от кости и сухожилия, опаковани в тънък пергамент. Пръстите ни се докоснаха, навитият ръкав се вдигна малко по-нагоре и тогава видях белезите по сгъвката на ръката му. Бяха доста. Повечето бяха отпреди време — зараснали малки бучки под кожата, но някои имаха пресен розов оттенък. Единият определено беше съвсем пресен — в центъра му имаше малка капчица засъхнала кръв.
Ръкостискането му беше немощно, а ръката му — влажна.
— Здрасти — каза той едва чуто. — Приятно ми е да се запознаем.
После се извърна и потъна отново в своята безвременна смесица от ад и рай. Едва тогава чух стария шлагер, който долиташе от евтиния транзистор в краката му. Мъничката пластмасова кутийка пукаше и цвърчеше досадно. Звукът беше отвратително деформиран и сякаш идваше от дъното на блато. Рафаел бе отметнал глава назад в захлас. За него музиката звучеше като пряко предаване от преддверието на рая.
— Рафаел — усмихна се Ракел.
Той я погледна, усмихна й се, кимна и се отнесе за пореден път.
Тя продължаваше да го гледа втренчено, а очите й се напълниха със сълзи. Приближих се към нея и тя отмести погледа си с израз на срам и гняв.
— Мътните да го вземат.
— Откога се дрогира така?
— От години. Мислех си, че е спрял. Поне така разбрах, когато се чухме последния път. — Ракел закри устата си с ръка и залитна. Понечих да я хвана, но тя се закрепи с усилие на волята. — Започнал във Виетнам. Върна се вкъщи сериозно пристрастен. Елена хвърли толкова време и пари, като се опитваше да го откаже. Тя дори успя няколко пъти, но той винаги се връщаше отново към наркотиците. По едно време беше чист половин година. Елена беше толкова щастлива. Той дори успя да си намери работа.
Ракел се обърна към мен. Ноздрите й потръпваха, а очите й плуваха в сълзи като лилии в солено езерце. Устните й се бяха изпънали като пренатегнати струни.
— Всичко се проваля.
Тя се обърна и се хвана за една от опорните греди на навеса. Застанах зад нея.
— Съжалявам.
— Винаги е бил толкова чувствителен. Тих, затворен, никакви момичета, никакви приятели. Често го биеха в училище. След като почина баща им, той се опита да поеме нещата в свои ръце, да бъде мъжът в семейството. Но нищо не излезе. Никой не го възприе сериозно. Всички му се смееха. Аз също. И тогава той просто се предаде. Все едно че се беше провалил на някакъв последен, решителен изпит. Престана да ходи на училище, по цял ден си седеше вкъщи, разлистваше комикси и гледаше телевизия. Втренчваше невиждащ поглед в екрана и оставаше така с часове. Когато му се обадиха от армията, той като че ли се зарадва. На Круз й се късаше сърцето, но все пак го пусна. Рафаел изглеждаше така живнал…