Погледнах го. Така се беше смъкнал в креслото, че по-скоро лежеше, отколкото седеше, погълнат от наркоманската дрямка. Устата му беше полуотворена и той хъркаше шумно. От радиото звучеше „Роден дом“.
Ракел събра кураж, погледна го още веднъж и тутакси отметна глава с погнуса. На лицето й се бе изписало изражението на благороден страдалец — една ацтекска девица, опитваща се да приеме съдбата си на жертвен дар към боговете.
Прегърнах я през раменете и тя се отпусна в ръцете ми. Постояхме известно време така. Струйка сълзи се стече по бузите й — само толкова си бе позволила.
— Страхотно начало — каза тя след известно време. После въздъхна и избърса очите си. — Сигурно вече си решил, че не спирам да цивря. Хайде да влезем вътре.
Тя дръпна мрежестата преграда на вратата и аз я последвах.
Озовахме се в малка дневна, претъпкана със стари, но добре поддържани реликви. Вътре беше тъмно и топло. Прозорците бяха затулени плътно от пожълтели щори. Стая, която не очакваше гости. Завесите от избеляла дантела бяха привързани грижливо в краищата на дървените каси на прозорците. Малки покривчици от същата материя украсяваха облегалките на мебелите — едно малко диванче и едно канапе, тапицирани в тъмнозелено изтъняло кадифе с протрити петна, изсветлели до цвета на папагалска опашка. Имаше и два люлеещи стола. Над полицата на камината беше окачен портрет на двамата мъртви братя Кенеди. Статуетки от дърво и мексикански оникс се мъдреха върху застланите с дантелени покривки масички. Две подови лампи с покрити с маниста абажури хвърляха странни отблясъци към измазаната в бяло стена, на която, редом с плетена кошница с портокали, беше окачено разпятие. Другата стена беше покрита със снимки на семейството, над които се извисяваше снимката от дипломирането на Елена.
През открехната врата вдясно се виждаха ред бели плочки. Ракел надзърна през процепа.
— Сеньора Круз?
Вратата помръдна и в рамката й се появи едра жена, метнала на ръката си кърпа за подсушаване на съдове. Беше облечена с рокля от синя щампована басма. Сивеещата й коса бе прибрана в стегнат малък кок, прихванат с гребен от изкуствена материя, наподобяваща полирана черупка на костенурка. Ушите й бяха украсени със сребърни обеци, а скулите й бяха подчертани с руж. Кожата й имаше онази характерна мекота, типична за възрастните жени, които някога са били доста привлекателни.
— Ракелита!
Тя пусна кърпата и двете жени се прегърнаха сърдечно.
Когато ме зърна, на устните й се появи усмивка. Останалата част от лицето й остана неразгадаема като древна индианска фреска. Майката на Елена пусна Ракел и ме поздрави с лек поклон.
— Сеньор — каза тя с леко пресилена почтителност, хвърли един поглед на Ракел и веждите й се изопнаха в закачлив въпрос.
— Сеньора Гутиерес.
Ракел й заговори на забързан испански, от който долових само думите „Елена“, „полиция“ и „доктор“. Тирадата й завърши с въпрос.
Възрастна жена я изслуша учтиво и след това поклати отрицателно глава.
— Но. — Някои отговори на испански можех да разбера дори аз.
Ракел се обърна към мен.
— Тя казва, че не знае нищо повече от това, което е казала на полицията още първия път.
— Можеш ли да я попиташ за онова момче, Немет? За него не са я питали.
Тя се обърна отново и заговори. После спря.
— Всъщност защо бързаме? Можем първо да похапнем. Това би облекчило разговора. Нека й позволим да ни посрещне като добра домакиня.
Мъчеше ме истински глад и аз си го признах. Ракел предаде това на госпожа Гутиерес. Тя кимна и влезе в кухнята.
— Хайде да седнем — предложи Ракел.
Седнах на канапето, а тя се сви в единия ъгъл на диванчето.
След малко сеньората се появи отново с поднос с бисквити, плодове и димящо кафе. Тя попита нещо Ракел.
— Тя иска да знае дали разговорът е толкова важен, че да си склонен да опиташ от нейното домашно хоризо?
— Моля те предай й първо, че бисквитите са чудесни. Колкото до хоризо-то, ако смяташ, че това би помогнало, с удоволствие ще се съглася.