Ракел заговори отново. Няколко минути по-късно пред мен вече стоеше огромна чиния с лютиви наденички, ориз, препържен боб и салата, поръсена с лимонов сок и олио.
— Мучас грасиас, сеньора — казах аз и започнах да ям, без излишно кумене.
Не можах да разбера почти нищо от последвалия разговор между двете жени, но по всичко изглеждаше, че те просто си разменят последните клюки. Двете често се докосваха леко по раменете, а възрастната жена току погалваше Ракел по бузата. Усмихваха се и като че ли бяха забравили за моето присъствие.
После най-неочаквано настроението им рязко се промени и те заплакаха тихо. Госпожа Гутиерес не издържа, стана и изтича до кухнята.
Ракел поклати глава.
— Говорехме си за едно време, когато двете с Елена бяхме още малки момиченца. Как си играехме на секретарки в храстите, преструвахме се, че си имаме там бюра и пишещи машини. Спомените я разстроиха.
Побутнах чинията си встрани.
— Мислиш ли, че е време да си вървим?
— Нека да изчакаме още малко. — Тя ми доля кафе и после напълни и своята чаша. — Така ще е по-възпитано.
През мрежата на вратата виждах част от светлокосата глава на Рафаел. Ръката му се беше провесила през облегалката на креслото и върховете на пръстите му докосваха пода. Вече бе отплувал отвъд границите на болката и удоволствието.
— Тя спомена ли нещо за него? — попитах аз.
— Не. Както вече ти казах, по-лесно е да си внушиш, че някои неща просто не съществуват.
— Но как може той да си забива спринцовката, кажи-речи, пред очите й?
— Преди тя го оплакваше всеки ден. След известно време обаче се примиряваш с факта, че нещата няма да се променят така, както ти се иска. А тя има доста опит в това, ей богу. Ако я попиташ направо за него, ще ти отвърне, че той е болен. Все едно че е хванал грип или дребна шарка. Все едно че излекуването му е въпрос на време и на подходящ лек. Чувал ли си за курандерос?
— Народните лечители? Да. В болницата много от пациентите с латиноамерикански произход използваха техните услуги редом със стандартното лечение.
— А знаеш ли как лекуват те? Със загриженост. В нашата култура дистанцираното, професионалното отношение се смята просто за незагриженост, което по-скоро може да докара на болния мал ойо — зло око — отколкото да го излекува. Курандеро-то не разполага с почти никакви медикаменти, ако не броим разните „змийски прахчета“. Но за сметка на това него го е грижа. Той е част от общността, държи се топло към хората, всички го познават и авторитетът му е огромен. В известен смисъл той е повече народен психотерапевт, отколкото народен лечител. Точно затова и ти предложих да хапнеш — за да установиш личен контакт. Казах й, че си загрижен. Иначе щеше да се затвори в себе си. Да, щеше да е учтива и усмихната — Круз е от старата школа — но ти нямаше да се добереш до нищо.
Тя отпи от кафето си.
— Ето затова от полицията не са научили нищо. Те почти никога не успяват да научат нещо по-специално при разследванията си в Ико Парк, Източен Лос Анджелис. Твърде професионално се държат. Колкото и добри да са намеренията им, за нас те си остават просто роботи на държавна служба. Теб наистина те е грижа, нали, Алекс?
— Наистина.
Ракел докосна коляното ми.
— Преди години Круз заведе Рафаел при един курандеро, малко след първата му по-сериозна криза. Мъжът го погледнал в очите и казал, че не вижда там нищо, че очите му са празни. Казал още, че душата му е болна, а не тялото. Посъветвал я момчето да се присъедини към църквата, да стане свещеник или монах, за да може така да открие за себе си значима роля в живота.
— Добър съвет.
Тя пийна още малко кафе.
— Така е. Някои от тях са невероятно мъдри хора. Може би ако Круз беше последвала съвета му, сега Рафаел нямаше да е наркоман. Кой знае? Така или иначе, тя не можа да го прежали. Не бих се учудила, ако сега се самообвинява за това, в което се е превърнал синът й. Както и за всичко останало.
Вратата на кухнята се отвори и госпожа Гутиерес се появи пред нас с променено лице. Не беше въпрос просто на свежия грим, който си беше сложила. Чертите й сякаш бяха окаменели в очакване на предстоящия „разпит“.
Тя седна до Ракел и й прошепна нещо на испански.
— Тя каза, че можеш да я питаш за всичко, което пожелаеш.
Кимнах, опитвайки се да изразя повече от очевидна благодарност.
— Моля те, предай на сеньората, че искам първо да изразя съболезнование за сполетялата я трагична загуба, и съм им невероятно задължен за това, че реши да поговори с мен, независимо от голямата си мъка.