Възрастната жена изслуша внимателно превода на моето послание и кимна бързо с глава, за да покаже, че оценява отношението ми.
— Ракел, попитай я дали Елена е споменавала някога нещо за работата си. Особено през последната година.
Докато Ракел говореше, по устните на майката се плъзна носталгична усмивка.
— Тя казва, че само се е оплаквала от ниската заплата. Казвала още, че часовете са твърде дълги и понякога става трудно да се общува с децата.
— А споменавала ли е някое конкретно име?
Последва кратък диалог шепнешком.
— Никакви имена. Сеньората иска да ти припомни, че Елена беше особен тип учителка, чиято задача беше да помага на деца със сериозни проблеми. Тя не е имала свои любимци.
Замислих се за миг дали няма някаква връзка между факта, че Елена е израсла с брат като Рафаел, и избора на бъдещата й професия.
— А говорила ли е за момчето, което загина? За Немет?
Още щом чу името, госпожа Гутиерес кимна тъжно и след това сама заговори.
— Тя казва, че го е споменавала веднъж или два пъти. Било й много мъчно за него. Истинска трагедия — преведе Ракел.
— И нищо повече?
— Ще бъде неучтиво да настояваш, Алекс.
— Добре. Да опитаме тогава с нещо друго. Да й е правило впечатление, че Елена разполага с повече пари отпреди? Да е правила някакви скъпи подаръци на семейството си?
— Не. Елена винаги се оплаквала, че парите не й стигат. Тя обичаше хубавите, скъпи вещи. Момент. — Тя се заслуша в думите на възрастната жена, като кимаше разбиращо. — Елена никога не е можела да си позволи някакъв лукс, докато била със семейството си. Дори докато баща й бил още жив. Но тя била работливо момиче. Сама си купувала всичко, от което имала нужда. Някои от нещата вземала на изплащане, но никога не закъснявала с плащанията. Майка й казва, че винаги се е гордеела с нея.
Приготвих се за още сълзи, но този път сълзи нямаше. Скърбящата майка ме гледаше със студен, мрачен израз на предизвикателство. Само посмей, казваше ми тя без думи, да омърсиш паметта на моето момиче.
Избягнах погледа й.
— Мислиш ли, че сега мога да я попитам за Хендлър?
Още преди Рейчъл да успее да каже каквото и да е, госпожа Гутиерес се изплю на пода.
— Да ти преведа ли? — попита Рейчъл.
— Не си прави труда. — Напрегнах съзнанието си, за да измисля нова посока, в която да поведа разговора. Обичайният ми подход е да започна с лек, неангажиращ разговор за дреболии и неусетно да премина към директните въпроси. Този път обаче му бях изтървал съвсем края и това ме караше да се чувствам много разочарован от себе си. Но пък да водиш такъв разговор с преводач, е все едно да оперираш с градински ръкавици.
— Попитай я дали има още нещо, което би могла да ми каже, за да ни помогне да открием човека, който… ти избери най-подходящия израз.
Старата жена изслуша въпроса и реагира бурно.
— Тя каза, че не знае нищо такова. Светът се бил превърнал в откачено място, пълно с демони. Само демон можел да направи нещо такова с Елена.
— Мучас грасиас, сеньора. Попитай я дали мога да погледна личните вещи на Елена.
Ракел преведе и майката се замисли. После ме огледа от глава до пети, въздъхна и стана.
— Венга — каза тя и аз я последвах към задната част на къщата.
Отломките от двайсет и една годишния живот на Елена Гутиерес бяха събрани в картонени кутии, струпани в един ъгъл, който в тази малка къщица очевидно изпълняваше функцията на килер. В стаята имаше втора, остъклена врата с изглед към задния двор. Там растеше кайсиево дърво, ниско и деформирано, чиито отрупани с плодове клони бяха полегнали върху прогнилия покрив на порутен гараж.
Отворих първата кутия с усещането, че надничам там, където не ми е работа.
След като приключих с третата кутия, настроението ми съвсем се развали. Ръцете ми бяха прашни, а съзнанието ми — препълнено с картини от живота на мъртвото момиче. Не открих нищо, което да си струва по-внимателно вглеждане. Просто дрехи, сувенири, чифт почти нови обувки за ски, пепелник от хотел в Палм Спрингс, почти пълна опаковка с противозачатъчни таблетки, дневник със стари планове за уроци и бележки за различни ученици, между които за съжаление не фигурираше името Немет.